— Знам — тя се отдръпна. Остави го с изтръпнали устни и горящи слабини. — Първо ще опитаме по твоите правила. Лека нощ.
Излезе от стаята, без да се обърне. Роуган изчака, за да е напълно сигурен, че си е отишла, и чак тогава разтърка лицето си.
Мили Боже, тази жена направо го изпълваше с похот. Не смяташе, че е редно човек да действа, воден единствено от нагон, или поне така мислеше от юношеството си насам. В края на краищата, той бе цивилизован човек, човек с вкус и възпитание.
Уважаваше жените, възхищаваше им се. Разбира се, че бе имал връзки, които завършваха в леглото, но винаги се бе старал взаимоотношенията да напреднат достатъчно, преди да се любят. Разумно, взаимно и дискретно. Не бе животно, движено само от инстинкта.
Дори не бе сигурен, че харесва Маги Конканън като човек. Тогава що за мъж щеше да бъде, ако направи това, за което изгаряше в момента? Ако хукне нагоре но стълбите, нахлуе в нейната спалня и й се нахвърли?
„Един задоволен мъж“ — помисли си той с мрачен хумор.
Поне до сутринта, когато щеше да се изправи пред нея, пред себе си и пред всичката работа, която трябваше да се свърши.
Може би бе по-трудно да поеме по стръмния път. Може би щеше да е по-добре да страда, както дяволски добре знаеше, че тя очаква от него. Но когато настъпеше моментът да я отведе в леглото, той щеше да диктува правилата.
Това бе нещо, заради което си заслужаваше да почака.
Дори, помисли си той, отмествайки листовете, да изкара ужасна безсънна нощ.
Маги спа като бебе. Независимо от образите, които Роуганът, предложен й от Роуган, провокира, тя заспа към полунощ и спа непробудно до седем.
Преливаща от енергия и нетърпение, потърси трапезарията и остана доволна при вида на обилната ирландска закуска, сервирана топла на страничния бюфет.
— Добро утро, госпожице — същата прислужничка, която я обслужи предишната вечер, бързо се появи от кухнята. — Да ви сервирам ли?
— Не. Благодаря. Ще се оправя сама.
Маги взе чиния от масата и пристъпи към привлекателните блюда на бюфета.
— Чай или кафе да ви налея, мадам?
— Чай би било прекрасно — Маги вдигна сребърния похлупак и вдъхна аромата на бекон — Нанси, така ли?
— Не, госпожице, Норийн.
Не издържа изпита, господин Суини, отбеляза Маги.
— Ще кажеш ли на готвача, Норийн, че не съм хапвала нещо по-вкусно от снощната вечеря?
— С удоволствие, госпожице.
Маги се местеше от поднос на поднос и трупаше в чинията. Не се хранеше редовно, толкова бе безразлична към собствените си манджи. Но когато и се предлагаха блюда в такива количества и с такова качество, си наваксваше.
Господин Суини ще се присъедини ли към мен за закуска? — попита тя, докато отнасяше чинията на масата.
— Той вече се нахрани, госпожице. Господин Суини винаги закусва точно в шест и половина.
— Човек с навици, нали?
Маги намигна на момичето и намаза пресен конфитюр върху препечената филия.
— Такъв е — потвърди Норийн и страните й леко поруменяха. — Трябва да ви напомня, че ще е готов да тръгне в осем.
— Благодаря, Норийн. Ще гледам да не забравя.
— Ако имате нужда от нещо, само позвънете.
Тиха като мишле, Норийн се измъкна в кухнята. Маги се залови със закуската, достойна за кралица, и прегледа броя на Айриш Таймс, оставен сгънат до приборите.
Вероятно е удобно да се живее така, предположи тя. Навсякъде прислуга, готова да изпълнява нарежданията ти. Но не се ли побъркваше Роуган от мисълта, че са навсякъде из къщата? Че никога не е истински сам?
Мисълта я накара да се свие. Самата тя със сигурност щеше да полудее без самотата си. Огледа стаята с тъмна полирана ламперия, с проблясващите кристални полилеи, лъскави сребърни похлупаци върху античния бюфет, фини порцеланови сервизи.
Да, дори в подобна пищна обстановка би полудяла.
Изпи бавно и с наслада втора чаша чай, прочете вестника отзад напред и омете всичко в чинията. Някъде из къщата часовник оповести часа. Размисли дали да не хапне още малко бекон, нарече се лакомница и се въздържа.
Забави се малко, за да разгледа картините но стените. Един акварел й се стори особено изящен. Огледа още веднъж помещението и тръгна по коридора.
Роуган стоеше във фоайето, безупречен в сивия си костюм и тъмносиня връзка. Погледна я, после сведе очи към часовника си.
— Закъсняваш.
— Нима?
— Осем минути.
Тя само вдигна вежди. Беше толкова сериозен и образцов, че едва сподави смеха си.
— Може би трябва да бъда пребита.
Той я огледа от горе до долу от ботите и тъмните плътни чорапи до мъжката бяла риза, дълга до средата на бедрата й, пристегната в кръста с два кожени колана. Прозрачни камъни висяха и проблясваха на ушите й, а лицето й — поне за пръв път, откакто я познаваше — бе съвсем леко гримирано. Не си бе дала труда обаче да си вземе часовник.