— Разбрахме се, че можеш да вървиш по дяволите. А прислужничката ти се казва Норийн.
Това го сепна. Отклони очи от пътя и я зяпна:
— Какво?
— Прислужничката ти, дебелоглавец и ограничен аристократ такъв. Не се казва Нанси. Името и е Норийн.
Маги скръсти ръце и се загледа победоносно през страничния прозорец.
— Благодарен съм ти, че изясни този въпрос. Колко конфузно би било, ако искам да я представя на съседите.
— Сноб със синя кръв — промърмори тя.
— Змия с отровен език — не й остана длъжен той.
Останалата част от пътя изминаха в ледено мълчание.
СЕДМА ГЛАВА
Не беше възможно да не впечатлиш от галерията „Уърлдуайд“ в Дъблин. Самата архитектура заслужаваше специално внимание, макар в десетки списания и каталози по цял свят да се бяха появявали снимки на галерията, като блестящ образец на характерния за Дъблин стил от времето на крал Джордж.
Маги, естествено, бе виждала галерията на лъскави страници, но сега, застанала пред нея, дъхът й секна от величието на сградата.
По време на обучението си във Венеция бе прекарала много часове в обикаляне на галерии. Но нищо не можеше да се сравни по блясък с галерията на Роуган. И въпреки това не направи никакъв коментар, докато той отключваше импозантната входна врата и й направи път да влезе.
Едва се сдържа да не коленичи — толкова силно бе чувството и на преклонение пред катедралната тишина, играта на светлините по стъклописите, благоуханния въздух в главната зала. Творенията на американските индианци — керамични купи, великолепни кошници, ритуални маски, дрънкулки на шамани и мъниста — бяха подредени със забележителна вещина. По стените висяха рисунки, странна смесица от примитивизъм и изтънченост. Вниманието на Маги бе привлечено от кожената рокля в естествен кремав цвят, украсена с мъниста и гладки, ярки камъчета, окачена по указание на Роуган като пано. Пръстите я сърбяха от желание да я докоснат.
— Впечатляващо — успя да пророни тя.
— Радвам се, че одобряваш изложбата.
— Виждала съм изкуството на индианците само в албуми.
Тя се наведе над съд за вода.
— Точно затова исках да докарам експозицията в Ирландия. Прекалено често насочваме вниманието си към европейската история и култура и забравяме за другите части на света.
— Трудно е да се повярва, че създателите на това изкуство са диваците от филмите с Джон Уейн. Но пък… — тя се усмихна на току-що хрумналата й мисъл: — И моите предци са били достатъчно диви, да се събличат голи и да се рисуват със сини бои, преди да се впуснат в бой. От там са моите корени — тя наклони глава и огледа безупречния лъскав бизнесмен. — И двамата произлизаме от тях.
— През вековете, би могло да се каже, тези тенденции са се заличили у някои. Аз например от години не съм изпитвал потребност да се мажа със сини бои.
Тя се засмя, но той вече гледаше нервно часовника.
— Ще изложим твоите работи на втория етаж. Отправи се към стълбището.
— Крие ли се някаква особена причина зад това?
— Няколко — през тялото му като топла вълна премина нескрито нетърпение, докато я изчака да се приближи към него в подножието на стълбището. — Предпочитам изложби като твоята да приличат малко на светско събиране. Хората са по-склонни да възприемат изкуството, или поне да го смятат за по-достъпно ако се чувстват уютно и се забавляват — изражението по лицето й го накара да повдигне вежди и да поспре на площадката. — Не си ли съгласна?
— Бих предпочела хората да гледат на изкуството ми сериозно, а не като на украшение към светско събиране.
— Уверявам те, че ще погледнат сериозно — особено след като обяви цените и приложи замислената стратегия. — В края на краищата, разпродажбата е моя работа.
Той се обърна, плъзна широките врати и отстъпи, за да й даде възможност да мине първа.
Тя направо загуби дар слово. Светлината нахлуваше във великолепното огромно помещение направо от централния купол, обливаше тъмния лъскав под и отразена, хвърляше отблясъци върху произведенията, подбрани от Роуган.
Никога, дори в най-смелите си мечти, в най-дивите си тайни блянове, не бе си представяла, че нейните творби ще бъдат изложени с такава чувствителност и импозантност.
В помещението бяха поставени кубове от кремаво бял мрамор, а върху тях — на височината на очите бяха подредени стъклените пластики. В цялото пространство Роуган бе изложил само дванадесет неща. Хитро, призна тя. Така всяко произведение звучеше още по-уникално. А в средата на залата, проблясващо като лед, в чиято сърцевина бушуваше огън, стоеше Отдаване.
Докато съзерцаваше скулптурата, усети тъпа болка в сърцето. Щяха да я купят — знаеше го със сигурност. Само след дни някой щеше да наброи исканата от Роуган сума и по този начин щеше да я отнеме завинаги от живота й.