„Искаш повече и за да го имаш, плащаш със загубата на това, което притежаваш — помисли си тя. — Или може би на онова, което представляваш.“
Без да каже нищо, тя продължи да се разхожда из залата. При всяка крачка стъпките й кънтяха. Губейки търпение, Роуган пъхна ръце в джобовете:
— Наредихме по-малките произведения в тъй наречените ниши. Там пространството е по-интимно — изчака. Не последва реакция и той стисна зъби. Дяволите да я вземат тази жена! Какво иска? — При откриването ще има и оркестър. От струнни инструменти. Както шампанско и дребни сандвичи, разбира се.
— Не се и съмнявам — едва успя да каже Маги.
Продължаваше да бъде с гръб към него. Самата тя се чудеше как е възможно да стои в подобно великолепно място и да изпитва неудържимо желание да се разплаче.
— Искам да те помоля да присъстваш поне за малко. Не е необходимо да казваш или да правиш нещо в разрез с творческата ти независимост.
Сърцето й биеше прекалено лудо, за да долови раздразнението му.
— Всичко изглежда… — не й хрумваше думата. Просто не можеше да каже нищо — … добре — едва пророни тя. — Да, изглежда добре.
— Добре?
— Да — тя се обърна. Гледаше сериозно и за пръв път, откакто я познаваше, бе ужасена. — Имаш чудесно естетическо чувство.
— Чудесно естетическо чувство — повтори той, потресен от нейната резервираност — О, Маргарет Мери, толкова съм ти благодарен. Отне ми само три невероятно мъчителни седмици, както и усилията на повече от десет висококвалифицирани специалисти, за да направим нещата да изглеждат добре.
Тя прокара трепереща ръка през косите си. Нима той не забелязва, че й липсват думи, че тук се чувства като в небрано лозе и е подплашена като преследван от кучета заек?
— Какво искаш да чуеш от мен? Свърших си моята работа и ти дадох изкуството си. Ти си свършил своята. И двамата трябва да бъдем поздравени, Роуган. А сега ще поразгледам и в по-интимните ти помещения.
Той пристъпи напред и препречи пътя й, когато тя понечи да тръгне към страничната врата. У него бушуваше толкова силен гняв, че се изненада как не стопява стъклените й скулптури в разноцветни блестящи локвички.
— Ти си неблагодарна селянка.
— Селянка, а? — обзеха я противоречиви чувства, които я изпълваха със страх. — Тук си прав, Суини. И ако сега ти изглеждам неблагодарна, защото не падам на колене и не целувам краката ти, то такава ще остана и занапред. Не желая и не очаквам от теб повече от записаното в проклетите ти договори с проклетите им клаузи за изключителни права, както няма да получиш от мен нищо друго освен вече уговореното.
Усещаше как в очите и напират сълзи и ще рукнат всеки момент. Трябваше да се махне оттук на часа, иначе нямаше да издържи на напрежението. В отчаяния си опит да избяга, тя посегна да го отблъсне.
— Ще ти кажа какво очаквам — той я сграбчи за рамото я обърна към себе си. — И какво ще получа.
— Прощавайте — обади се Джоузеф от прага. — Да не ви прекъсвам.
Рядко му се случваше да бъде така развеселен и озадачен, наблюдаваше как шефът му, известен с хладния си разсъдък, трепери от бяс и гняв пред дребната жена, от чиито очи изригваха опасни пламъци и бе готова всеки момент да започне да го удря с юмруци.
— Нищо не прекъсваш — Роуган събра цялата си воля, пусна Маги и отстъпи назад. За миг гневът му изчезна и той възвърна обичайната си хладнокръвност. — Госпожица Конканън и аз точно обсъждахме някои от точките в договора. Маги Конканън, това е Джоузеф Донахю, управителят на галерията.
— За мен е истинско удоволствие — чаровно и галантно Джоузеф пристъпи напред и пое ръката на Маги. Усети, че трепери, но я целуна със замах, а златният му зъб проблесна, когато се усмихна. — Истинско удоволствие, госпожице Конканън, лично да се запозная с човека, който е сътворил тези гениални произведения.
— И за мен е удоволствие, господин Донахю, да се запозная с човек, така чувствителен към изкуството и твореца.
— Оставям Маги в компетентните ти ръце, Джоузеф. Имам насрочени срещи.
— За мен ще бъде чест, Роуган — в очите на Джоузеф се забелязваха игриви пламъчета. Той продължаваше да държи ръката на Маги.
Роуган не пропусна да го забележи, както и факта, че Маги не прави опит да освободи ръката си. Напротив тя дори се усмихваше подкупващо на Джоузеф.
— Трябва само да кажеш на Джоузеф, кога ще ти е необходима колата — съобщи Роуган сковано. — Шофьорът е на твое разположение.