— Благодаря ти, Роуган — каза тя, без дори да го погледне. — Но съм сигурна, че Джоузеф ще успее да ме забавлява известно време.
— Не бих желал да прекарам деня по друг начин — каза Джоузеф бързо. — Видяхте ли вече по-малките помещения, госпожице Конканън?
— Не, още не. Наричайте ме просто Маги.
— Благодаря — без да пуска ръката й, Джоузеф я поведе към вратата. — Надявам се, да одобрите направеното досега. Откриването е само след няколко дни и ни се иска да сме сигурни, че всичко е по вкуса ви. Всички ваши предложения са добре дошли.
— Това би било значителна промяна в досегашното отношение към мен — Маги погледна през рамо към Роуган, който стоеше като закован на мястото си. — Да не те откъсваме от задачите ти, Роуган. Убедена съм, че са неотложни — отметна глава и отправи лъчезарна усмивка към Джоузеф. — Познавам Франсис Донахю. Живее близо до Енис. Търговец е и в очите прилича на вас. Роднини ли сте?
— Имам братовчеди в графство Клар. По бащина, но и по майчина линия. Те са от рода Райън.
— Познавам десетки с това име. О! — тя спря с въздишка пред една от нишите, обзаведена с камина и малък диван. Няколко от по-дребните скулптури, включително и онази, която Роуган купи при запознанството им, красяха старинните масички.
— Според мен са елегантно подредени — сподели Джоузеф. Той пристъпи и запали осветлението в нишата. Облени от светлината, стъклените творби сякаш оживяха и запулсираха. — В главната зала изложихме неща, от които дъхът секва, а тук подбрахме по-деликатните.
— Виждам — тя отново въздъхна. — Мога ли да поседна за малко. Джоузеф, защото — право да си кажа — и моят дъх секна — настани се на канапето и затвори очи. — Веднъж, бях още дете, баща ми купи едно козле с намерението да го отгледа. Заведох козлето на полето, но не му обръщах внимание и то се ядоса. Блъсна ме, и то доста силно, така че политнах. Същото изпитах, когато видях залата. Нещо ме удари и сякаш полетях.
— Притеснена ли си?
Тя отвори очи и срещна разбиращия поглед на Джоузеф.
— Изплашена съм до смърт. Но дяволите да ме вземат, ако му позволя да разбере. Той е толкова самоуверен.
— Да. Роуган е уверен. И не без основание. Притежава невероятната способност да подбира и купува най-подходящите предмети. Както и да лансира подходящите творци.
Любопитен и съвсем не безразличен към клюките, Джоузеф се настани удобно до нея. Протегна крака и ги кръстоса в глезените — поза, предразполагаща към откровеност и доверие.
— При влизането забелязах, че двамата имате някакви противоречия.
— Май нямаме много общи възгледи — усмихна се Маги леко. — Нашият Роуган обича да се налага.
— Вярно, но обикновено хората не забелязват, че им се налага, защото го прави твърде непринудено.
Маги просъска през зъби:
— При мен не го прави непринудено.
— Забелязах. Интересно. Знаеш ли, Маги, Роуган бе готов на всичко, за да подпишеш договор с „Уърлдуайд“. Не издавам тайни на корпорацията, но за твое сведение, а аз работя при нето повече от десет години, никога не съм го виждал по-отдаден на творец.
— Вероятно трябва да съм поласкана — тя въздъхна и отново затвори очи. — И точно така се чувствам през повечето време, когато не съм вбесена от властните му маниери. Държи се като принц към селяните.
— Свикнал е нещата да са такива, каквито той ги иска.
— Е, при мен няма да е както той иска — отвори очи и стана. — Ще ме разведеш ли из останалата част на галерията?
— С удоволствие. А ти може би ще ми разкажеш за себе си.
Маги наклони кокетно глава и му хвърли изпитателен поглед. „Палавник — помисли си тя, — с тези мечтателни очи и нехайно поведение.“ Такъв тип хора винаги й бяха допадали.
— Дадено — съгласи се тя, пъхна ръка в неговата и тръгнаха към следващата ниша.
— Имало едно време фермер, който мечтаел да бъде поет…
В Дъблин просто имаше прекалено много хора за вкуса на Маги. Не можеш да направиш и крачка, без да се сблъскаш с някого. На всичкото отгоре, не можеше да отрече, градът бе красив. Възхищаваше се на великолепната архитектура, на сградите от червени тухли и сив камък, на чара на разноцветните витрини.
Шофьорът, Брайън Дъгин, й обясни, че жителите на Дъблин винаги са притежавали усет към реда и красотата, както и към печалбата „Значи — бе си помисли да тя градът подхожда на Роуган, както той на него.“
Настани се удобно в безшумната кола, за да се наслади докрай на градините и медните куполи, край които минаваха. Хареса и сенчестите паркове, и оживената река Лифей, която разделяше града на две.
Усети как пулсът й се учести, прихванал ритъма на забързаните тълпи и движението покрай нея. Но оживлението я развълнува за кратко, защото същевременно я изтощаваше. Множеството по улица „О’Конър“, където всеки сякаш се бе впуснал в отчаян бяг, за да стигне донякъде, я накара да копнее по ленивите, спокойни пътища на западните графства.