На пръв поглед картината бе тъжна и самотна, но Том я намираше за красива. Не бе склонен към уединение като Маги, но зърнеше ли как снежното небе и пустата земя се сливат, разбираше дъщеря си.
През отворения процеп на прозореца той долавяше мириса на морето. Някога бе мечтал да го прекоси.
Някога бе мечтал за твърде много неща.
Откакто се помнеше, все търсеше гърнето с жълтици под дъгата и знаеше, че причината да не го открие е единствено у него. По рождение, но не и по наклонност, бе фермер. С времето загуби почти всичката земя. Остана толкова, колкото да му напомня, че се е провалил. На малки парцели дъщеря му Бриана отглеждаше с усърдие цветя и зеленчуци.
„Прекалено много кроежи“ — помисли си той и в гърдите му се надигна нова въздишка. Жена му, Маив имаше право. Беше преизпълнен с планове, но никога ме прояви здрав разум, пък и не извади късмет, та да ги доведе докрай.
Минаваха покрай няколко самотни постройки. Собственикът им се хвалеше, че тук е последната кръчма преди Ню Йорк. Настроението на Том се повиши. Винаги ставаше така.
— Да се отбием ли преди Ню Йорк, Маги Мей и да изпием по халба? — зададе той неизменния си въпрос.
— Аз плащам първата поръчка.
Той се засмя. Докато тя извеждаше камионетката по края пътя, го обзе нетърпение. По нататък имаше само трева и камъни. А после — бруленият от ветровете океан, който в другия си край къпеше бреговете на Америка.
Излязоха от колата. Смесица от вятър и вода безмилостно се разбиваха с грохот в черните скали. Преплели ръце, те залитаха като пияни, засмяха се и поеха напред.
— Лудост е да идваме тук в такъв ден.
— Да, възхитителна лудост. Усещаш ли въздуха, Маги? Вдъхни! Иска да ни отвее до Дъблин. Помниш ли, когато ходихме в Дъблин?
— О, да! И онзи жонгльор с цветните топки. Толкова ми хареса как ги премята, че заради мен и ти се научи.
Смехът му се разнесе над морския грохот.
— Само колко ябълки натъртих!
— Седмици наред ядохме ябълкови сладкиши и пихме ябълков сок.
— Тогава си мислех, че с този номер ще изкарам някоя и друга пара. Ходих чак на панаира в Голуей.
— И каквото препечели, изхарчи за подаръци на Бриана и мен.
Маги забеляза, че лицето му си е възвърнало цвета, очите му блестяха. Беше й приятно да върви до него по неравната земя, вятърът сякаш хапеше. Застанаха на ръба на могъщия Атлантик. Войнствените му вълни се разбиваха в страховитите скали. Водата се сгромолясваше, после се оттичаше и оставяше зад себе си десетки водопадчета в пукнатините. Над главите им чайките кряскаха и кръжаха, грачеха и кръжаха, а водните стени на вълните връщаха крясъците им като ехо.
Пръските отлитаха нагоре — снежнобели в основата и кристално ясни, когато експлодираха в ледения въздух. По бурната повърхност на водата не се виждаше никъде кораб. Днес тук бе царството на вълните с разпенени гребени.
Чудеше се дали баща й не идва така често тук, защото за него сблъсъкът на водата с камъка е символ на женитбата и войната. А неговият брак бе една безконечна битка. Вечната горчивина и гняв на съпругата му, неспирно гризеше сърцето му и постепенно, почти незабележимо, го унищожаваше.
— Защо стоиш при нея, тате?
— Какво?
За момент той откъсна вниманието си от морето и въздуха.
— Защо стоиш при нея? — повтори Маги. — Бри и аз сме вече големи. Защо стоиш, след като не си щастлив?
— Тя е моя съпруга — отвърна той простичко.
— Що за отговор? — настоя тя. — Защо това трябва да е краят? Между вас няма любов. Дори не се харесвате. Откакто се помня, тя превръща живота ти в ад.
— Много строго я съдиш.
Маги прецени, че и това е за негова сметка, прекалено много обичаше дъщеря си и не бе в състояние да се съпротивлява. Но тази обич, тя добре знаеше не му помагаше да разбере разочарованията на жената, която я бе родила.
— Майка ти има вина колкото и аз. Бракът е деликатно нещо, Маги. Би трябвало да бъде хармония между две сърца и две надежди. Но понякога тежестта, а тя е прекалено голяма, пада върху едното сърце. Другото не успява да я поеме. Ще ме разбереш, когато са омъжиш.
— Нямам такива намерения — отсече тя пламенно, сякаш даваше клетва пред бога. — Никога няма да позволя на някого да ме направи толкова нещастна.
— Не говори така. Недей! — загрижен, той я прегърна силно. — Нищо не е по-ценно от брака и семейството. Нищо на света!
— Ако е така, защо се превръща в затвор?
— Не е замислено така — той усети как отново му премалява и почувства студенината дълбоко в костите си. — Не ви дадохме добър пример, майка ви и аз съжалявам. Съжалявам повече, отколкото съм в състояние да го опиша с думи. Но знам едно, Маги, момичето ми: ако обичаш с цялата си същност, рискуваш не само да не си нещастен. Може да се окаже и божествено.