— Съжалявам. Но имаше дъщеря, която да я утешава.
— Майка ми. Ала не знам дали е била утеха за нея — почувства горчивина, която се смеси с деликатния аромат на пъстървата. Отпи от виното, за да премахне неприятния вкус.
— Няколко години, след като Шарън се омъжи, продължихме да си пишем. Тя много се гордееше с момиченцето си. Маив, нали така се казваше?
— Да.
Маги се опита да си представи майка си като дете и после — като девойка, ала не успя.
— Шарън ми писа, че детето е красиво. С великолепни златисти коси. С темперамент на дявол и ангелски глас.
Маги преглътна бързо и попита:
— С глас на ангел? Майка ми?
— Да, разбира се. Шарън ми каза, че пеела божествено и искала да стане певица. И, мисля, че е била, поне за известно време — Кристин замълча, опитвайки се да си спомни нещо, а Маги я гледаше втренчено. — Да, точно така. Дори помня, че дойде да пее в Горт, но аз не успях да отида на концерта. Още пазя изрезките, които Шарън ми изпрати. Трябва да са минали тридесет години оттогава — тя се усмихна и попита — Вече не пее ли?
— Не.
Маги тихо въздъхна. Никога не бе чувала майка си да извисява глас, освен да се оплаче или да критикува. Певица с ангелски глас? Да не би да говореха за различни хора?
— Е — продължи Кристин, — предполагам, че с радост се е посветила на семейството.
С радост? Определено ставаше дума за друга Маив Фийни Конканън, не тази, която я отгледа.
— Предполагам — обади се Маги предпазливо, — че е направила своя избор.
— Както всеки от нас. Шарън направи своя избор, когато се омъжи и се премести от Голуей. Признавам, тя ужасно ми липсваше, но обичаше своя Джони и своя хотел.
Не без усилие Маги пропъди мислите за майка си. По-късно щеше да се върне към тях. На глас рече:
— Помня хотела на дядо от детството си. Едно лято, още като деца, Бри и аз работихме там. Все подреждахме и чистехме. Не ми допадна особено.
— За щастие, иначе светът на изкуството щеше да загуби.
Маги оцени комплимента на Роуган.
— Не е ставало дума как си се захванала със стъкларство.
— Майката на баща ми имаше ваза от венецианско стъкло, във формата на флейта. Беше бледо резедава. Цветът на напъпили листа. Мислех, че е най-красивото нещо на света. Каза ми, че е направена с дъх и огън — Маги се усмихна, унесена в спомена. Очите й станаха меко зелени като цвета на вазата, за която говореше. — За мен беше приказка. Да сътвориш с дъх и огън нещо и да можеш да го държиш в ръце. И така, тя ми подари книжка с картинки на стъкларска работилница — с работниците, тръбите, пещите. От онзи момент нататък не исках да се занимавам с нищо друго, мислех само как ще създам своите творби.
— И Роуган беше такъв — промълви Кристин. — От най-ранна възраст знаеше съвсем точно какво ще прави с живота си — тя плъзна поглед от Маги към внука си и обратно. — А сега вие двамата се срещнахте.
— Така стана — прекъсна я Роуган и позвъни за следващото блюдо.
ОСМА ГЛАВА
Маги не можеше да се откъсне от галерията. А и не виждаше причина да го прави: Джоузеф и останалият персонал бяха извънредно дружелюбни, дори се съветваха с нея за разположението на някои от експонатите.
Тяхната работа й се струваше напълно задоволителна, но нямаше как да отрече усета на Роуган за подробностите, или по-точно, умението му да поднесе една творба Персоналът изпълняваше неговите нареждания, а тя се настани непринудено, за да скицира някои от индианските експонати.
Изкуството на индианците я очароваше — кошничките, украшенията за коса, изящно подредените мъниста, плетениците на ритуалните маски. Идеи и форми нахлуваха в главата й спонтанно и стремително като газели и тя бързаше да ги пренесе върху хартията.
Предпочиташе да се потопи в работата си. Щом се замислеше, тя се връщаше към онова, което Кристин бе казала за Маив. Чудеше се, каква ли част от живота на родителите й остава непозната за нея. Майка й бе започнала да гради кариера; баща й се бе влюбил в друга жена. А двамата — заради нея — са били като в капан, без да могат да осъществят най-лелеяните си мечти.
Изпитваше потребност да научи повече, а се страхуваше, страхуваше се от истината, защото очевидно тя само щеше да затвърди убеждението й, че всъщност никога не е познавала истински хората, които са я създали. Точно така — никога не ги е познавала.
Тя потисна тази потребност дълбоко в себе си и се потопи изцяло в галерията.
От време на време превръщаше кабинета на Роуган в ателие. Светлината беше подходяща, а и рядко я безпокояха — помещението бе в задната част на сградата. Стаята не бе просторна. Очевидно Роуган бе предпочел да използва всяко кътче, за да излага произведения на изкуството.