Не възразяваше срещу това негово решение.
Покри бюрото от орехово дърво с найлон и огромно количество вестници. Нахвърляните с въглен и молив скици бяха само началото. Сега ги обогатяваше, като ги обагряше с цветни нетна. Купи акрилни бои от магазина до галерията, но доста често, недоволна от техния ефект, използваше и подръчни материали — топеше четката в чаши с кафе или в пепел от цигари; понякога очертаваше по-дръзки линии с червило или моливи за грим.
Скиците за нея бяха само първа стъпка. Намираше рисунките си за прилични, без да си въобразява, че е майстор на четката и боите. За нея бе просто начин да съхрани образите във времето. Това, че Роуган нареди няколко скици да бъдат каширани и окачени из залата, по-скоро я притесни, отколкото да я зарадва.
И все пак, повтаряше си непрестанно тя, хората са склонни да купят всичко, стига да ги убедиш в качеството и стойността му.
„Явно ставам циник — реши тя, докато наблюдаваше с присвити очи творбата пред себе си, — щом пресмятам доходите си, преди да съм ги изкарала.“ Господ й бе свидетел — беше се оплела в ефирната паяжина, която Роуган хвърли върху нея, но щеше да намрази себе си повече от него, ако се върнеше вкъщи, без да е пожънала успех.
Дали неуспехът не е наследствен, питаше се тревожно тя. Дали приличаше на баща си дотолкова, че да пропусне да осъществи най-голямата си мечта? Така бе потънала в работата си, че изсъска, когато вратата на офиса се отвори:
— Вън! Вън! Изглежда, трябва да заключвам.
— Четеш мислите ми — Роуган затвори вратата. — Какво, по дяволите, правиш тук?
— Ядрени опити — скастри го тя. — На теб на какво ти прилича? — ядосана, че я прекъсват, тя отметна неравния бретон от очите си и изръмжа: — Ти какво правиш тук?
— Тази галерия, която включва и офиса, ми принадлежат все пак.
— Няма начин човек да го забрави — Маги топна четката в боята, която бе поставила върху стара дъска. — Особено след като всички наоколо започват всяко изречение с думите: „Господин Суини каза това… Господин Суини каза онова…“
Вдъхновена от кратката словесна схватка, тя нанесе боя върху листа, прикрепен към дъската.
Докато тя се занимаваше с това, погледът му се премести от лицето й към ръцете. За момент остана безмълвен.
— Какво, по дяволите, правиш? — втурна се той напред. Безценното му, любимо бюро бе покрито с изцапани с боя вестници, бурканчета с четки, моливи и — ако не грешеше — с бутилки терпентин. — Ти си луда. Знаеш ли, че това писалище е от времето на Джордж II?
— Здраво е — отвърна тя без никакво уважение към покойния крал. — Пречиш ми на светлината — небрежно размаха оплесканата си с боя ръка и той инстинктивно се отдръпна. — Но е добре защитено. Поставих найлон под вестниците.
— И вече смяташ, че всичко е наред? — той я сграбчи за косите и безжалостно я дръпна. — Щом ти трябва статив — каза той, а носовете им бяха почти допрени, — защо не го поискаш, по дяволите?
— Не се нуждая от статив, а от малко спокойствие. Така че, ако изчезнеш, както чудесно стори през последните два дни… — тя го побутна, за да му помогне да изпълни желанието й. И двамата се вторачиха в яркото червено петно, което ръката й остави върху ревера му.
— Олеле — промърмори тя.
— Идиотка.
Кобалтовите му очи гневно се присвиха, когато тя сподави кикота си.
— Съжалявам. Наистина — извинението обаче бе примесено със смеха, който я напушваше. — Когато работя, съм голяма мърла и забравям какви са ръцете ми. Но доколкото видях, си пълен с костюми. Няма да усетиш липсата на един.
— Така ли смяташ? — бърз като змия той потопи пръсти в боята и я размаза по лицето й. Викът й го зарадва. — Цветът ти отива.
Тя прокара опакото на дланта си по лицето и размаза боята.
— Значи искаш да си играем?
Грабна туба с ярко жълта боя и се засмя.
— Няма да посмееш — обяви той, разкъсан от гняв и весела закачливост. — Ще ги натикам в гърлото ти — и тубата, и боята.
— Един Конканън никога не подминава предизвикателство — усмивката й стана още по-широка и тя се приготви да стисне тубичката. И двамата бяха решили да не отстъпват, но вратата се отвори.
— Роуган, надявам се, че не те… — елегантната дама с костюм „Шанел“ замълча. Светлосините й очи се разшириха от изненада. Безкрайно озадачена, тя прокара ръка през тъмните си коси. — Не знаех, че… имаш работа.
— Появяваш се съвсем навреме — напълно овладян, Роуган откъсна парче вестник и започна да трие пръстите си. — Точно щяхме да изпаднем в положението на глупаци.
„Може и да е прав“ — помисли си Маги, оставяйки със странно съжаление тубите върху бюрото. Но щеше да е забавно.