— Естествено.
— Глупак — усети как се изпълва със състрадание към Патриша. — Та тя е влюбена в теб.
Идеята и небрежният начин, по който Мати я подхвърли, го смаяха.
— Това е пълен абсурд.
— Единственият абсурд е, че ти не подозираш нищо — тя бързо започна да прибира нещата си. — Изпитвам истинско съчувствие към госпожа Хенеси — или поне отчасти. Трудно ми е да й го предложа докрай, след като самата аз съм заинтригувана от теб, а идеята да скочиш в леглото ми, след като си напуснал нейното, не ми допада.
Разгневен, той си помисли, че Маги е най-пъклената жена, която познава
— Разговорът става безсмислен, а мен ме чака работа.
Беше трогателно как гласът му изведнъж можеше да стане толкова официален.
— И то заради мен, затова няма да те бавя. Ще оставя тези картини да съхнат в кухнята, ако не възразяваш.
— Стига да не ми се пречкат. „Както и тяхната създателка“ — добави той мислено. Допусна грешката да погледне към картините — Какво си направила?
— Малко поизцапах, както ти вече отбеляза, но бързо ще почистя.
Без да пророни дума, той внимателно хвана за края една от картините и я повдигна. Ясно виждаше какво я е вдъхновило, как възнамерява да претвори видяното от индианското изкуство в нещо дръзко и единствено нейно.
Независимо колко много и често го вбесяваше, всеки път оставаше поразен от таланта й.
— Виждам, че не си, си губила времето.
— Една от малкото ни общи черти. Ще ми кажеш ли мнението си?
— Улавяш величието и красотата много добре.
— Приятен комплимент, Роуган — тя се усмихна. — Много приятен.
— Твоето изкуство те отразява, Маги и това те прави още по-объркваща. Чувствителна и арогантна, състрадателна и безмилостна. Чувствена и сдържана.
— Ако искаш да кажеш, че често меня настроенията си, напълно си прав. — отново усети нещо да я жегва. Питаше се дали ще настъпи мигът, когато ще погледне и нея по начина, по които изучаваше творчеството й. И до какво би довело това помежду им, ако и когато се случи. — Не смятам че е дефект.
— Само че те прави трудна за съжителстване.
— Няма кой да се съобразява с мен освен самата аз — тя вдигна ръка и напълно го разстрои, защото го погали по бузата. — Замислила съм да се любя с теб, Роуган. И двамата го знаем. Само че аз не съм почтената госпожа Хенеси — тя търси съпруг, който да й сочи пътя.
Той обви талията й с ръце и с наслада долови, че сърцето й започва да бие лудешки.
— А ти какво търсиш?
Трябваше да е готова с отговора. Щеше да е, но го забрави някъде в мига между докосването му и внезапните, забързани удари на сърцето си.
— Ще ти кажа, когато самата аз съм наясно — наведе се напред, повдигна се на пръсти и докосна устните му със своите. — Но засега това е достатъчно.
Взе картината от ръцете му и събра и останалите.
— Маргарет Мери — спря я той, когато тя вече бе до вратата, — ако бях на твое място, щях да измия боята от лицето си.
Тя сбърчи нос, събра очи, погледна към червеното петно и обяви:
— По дяволите!
После затръшна вратата след себе се.
Финалният му удар може и да поуспокои гордостта му, ала той не се чувстваше стабилно; ненавиждаше начина, по който тя успяваше да го изкара от равновесие с толкова малко усилие. Той просто не разполагаше с време, за да се оправи със затрудненията, които тя щеше да му причини. Ако имаше време, можеше просто да я отвлече в една от празните стан и да излее в нея цялото си раздразнение, цялата похот, цялата влудяваща жажда, докато се почувства освободен.
Твърдо бе убеден, че само веднъж да упражни контрол над нея, или поне над ситуацията и щеше отново да се почувства господар на положението.
Но имаше приоритети и първият, според законния договор, и моралните задължения, бе изкуството й.
Погледна към една от картините, които бе оставила. Изглеждаше направена набързо, но същевременно небрежно изящна, с дръзки линии и смели цветове, които приковаваха вниманието.
Каквато бе и художничката. Просто не допускаше да бъде пренебрегвана.
Съвсем съзнателно, той обърна гръб на картината и напусна стаята. Но образът остана в главата му и възбуждаше ума му така, както остана и усещането от нея, което възбуждаше сетивата му.
— Господин Суини? Сър?
Роуган се спря в главната зала и потисна въздишката си. Познаваше слабия прошарен мъж, стиснал опърпана папка.
— Еймън — поздрави той неугледно облечения мъж толкова любезно, колкото и всеки друг, облечен в коприна клиент. — Отдавна не си идвал.
— Рисувах — нервен тик заигра около лявото око на Еймън. — Имам доста нови неща, господин Суини.