Може и да е рисувал, реши Роуган. Но определено бе и пил. Налице бяха всички белези за това: зачервено лице и очи, треперещи ръце. Еймън едва ли бе на повече от тридесет, но пиенето го бе състарило, изглеждаше крехък и отчаян.
Стоеше до вратата, малко настрана, за да могат посетителите на галерията да не се сепват от вида му. Гледаше Роуган умолително. Пръстите му шареха но старата картонена папка.
— Надявах се, че разполагате с минутка, за да видите, господни Суини.
— Утре откривам изложба, Еймън. Голяма.
— Знам. Четох във вестника — Еймън нервно облиза устни. Снощи в кръчмата изхарчи и последните пари, които изкара, като рисуваше по улиците. Разбираше, че е лудост. Още по-лошо: разбираше, че е глупост. А сега отчаяно се нуждаеше от сто лири, за да си плати наема, в противен случай в края на седмицата щяха да го изхвърлят от квартирата. — Мога да ги оставя при вас, господин Суини. Да ги разгледате на спокойствие и да дойда в понеделник. Имам… Имам някои добри неща. Исках да ги видите първо вие.
Роуган не попита Еймън дали има нужда от пари. Отговорът бе очевиден и въпросът само щеше да го унижи. Някога бе показал талант, припомни си Роуган, преди страхът и алкохолът да го превземат.
— Офисът ми е доста разхвърлян в момента — поясни Роуган меко. — Да се качим горе. Там ще ми покажеш какво си направил.
— Благодаря ви — кръвясалите очи на Еймън, светнали от надежда, излъчваха патетичност. — Благодаря ви, господин Суини. Няма да ви отнема много време. Обещавам.
— Точно се канех да пийна чай — Роуган непринудено хвана Еймън под ръка, за да го подкрепя, докато се изкачват по стълбите. — Нали ще ми правите компания, докато разглеждаме творбите ви.
— С удоволствие, господин Суини.
Маги се дръпна назад, за да не я види Роуган, когато завие по стълбището. Беше сигурна, абсолютно сигурна, че ще изрита неугледния художник през вратата. Или, реши тя, ще накара някои от персонала да свърши мръсната работа. Вместо това той покани мъжа на чай и го съпроводи до горе, сякаш бе желан гост.
Кой можеше да си помисли, че Роуган Суини е толкова внимателен?
Дори ще купи някои от картините, съобрази тя. Достатъчно, та художникът да запази гордостта си и да отдели необходимото, за да сложи някоя хапка в стомаха си. Този жест бе по-трогателен и по-важен за нея, отколкото стипендиите и даренията, които „Уърлдуайд“ отпускаше годишно.
Него го бе грижа. Тази мисъл едновременно я засрами и й достави удоволствие. Той се интересуваше еднакво и от човешките ръце, които създаваха произведенията, и от самото изкуство. Тя се върна в офиса, за да подреди и да се опита да проумее този нов Роуган Суини, с когото току-що се бе сблъскала.
Двадесет и четири часа по-късно, Маги бе провесила крака от леглото в спалнята, предоставена й в дома на Роуган. Главата й висеше между коленете, а тя се проклинаше, че така внезапно й прилоша. Беше й унизително да признае, дори пред себе си, че не владее нервите си. Но не можеше да го отрече — гадният вкус все още бе в устата й, а тялото й трепереше.
Няма значение. Няма значение какво си мислят, повтори си тя. Важното е какво мисля аз.
О, Господи! Господи, как допусна да я въвлекат в това, което предстоеше?
Вдишвайки бавно и внимателно, тя вдигна глава. Гадеше й се наново и трябваше да стисне зъби. Погледна се в овалното огледало насреща.
Бе предпочела да облече черно бельо и кожата й просветваше шокиращо бяла. Лицето й беше бледо, а очите — кръвясали. Усети следващия пристъп, простена и отново сведе глава.
Изглеждаше ужасно. Само щеше да се изложи. Нали бе щастлива в Клар? Принадлежеше на онова място, там се чувстваше добре — сама и свободна. Само тя и стъклото, тихите поля и утринната мъгла. Точно там щеше да бъде, ако не бе Роуган Суини и всичките му приказки, които допусна да я подмамят.
„Той е същински дявол“ — помисли си тя и за удобство предпочете да забрави, че е променила мнението си за него. Истинско чудовище, което поглъщаше невинните творци и задоволяваше собствените си амбиции. Щеше да я изцеди и да я захвърли като изстискана туба боя.
Само да можеше да стане. Щеше да то убие.
На вратата се почука леко Тя стисна очи „Махай се — изкрещя тя наум. — Махай се и ме остави да умра на спокойствие.“
Отново се почука, но този път последва и въпрос:
— Маги, скъпа, готова ли си вече?
Госпожа Суини. Маги притисна главата си с длани и се въздържа да не извика Не, не съм! Вместо това се постара да се стегне, за да не й потрепери гласът, но успя само да изхленчи:
— Въобще няма да отида.
Копринената дреха на Кристин прошумоля, докато влизаше в стаята: