— Прекалено дълго живееш сам, скъпи, ако наистина вярваш в тези глупости — с нежно чувство Кристин се пресегна, за да оправи и без това безупречната му папионка. — Колко си елегантен с фрак.
— Бабо, искаш да спечелиш време.
— Нищо подобно — усмихвайки се широко, тя отстрани несъществуваща прашинка от ревера му. — Просто слязох, за да ти кажа да тръгнеш без нас. Ще те последваме, щом Маги се приготви.
— Тя вече трябваше да е готова!
— Но не е. Освен това, помисли колко по-впечатляващо ще бъде, ако закъснее малко. Ти обикновено оценяваш подобни театрални ефекти, Роуган.
Отговаряше на истината, затова се съгласи.
— Добре — погледна часовника си и тихо изруга. Ако не тръгнеше веднага, щеше да закъснее. Негово задължение бе да е там, за да се погрижи за неща, които неизбежно възникват в последния момент, независимо колко му се искаше да изчака и лично да отведе Маги до галерията. — Оставям я в твоите ръце. Ще изпратя колата обратно. Нали ще се погрижиш да е там до час?
— Можеш да разчиташ на мен, скъпи.
— Както винаги — Той я целуна по бузата и като отстъпи назад каза: — Между другото, госпожо Суини, не споменах, че изглеждаш възхитително.
— Не, не го направи досега и бях потисната.
— Както обикновено, ще бъдеш най-впечатляващата дама в залата.
— Добре го каза. Хайде, тръгвай и остави Маги на мен.
— С удоволствие — той хвърли поглед към стълбището и се отправи към вратата. Погледът не бе особено ласкав. — Желая ти късмет с нея.
Когато вратата се затвори, Кристин въздъхна. Нуждаеше се от целия късмет, който можеха да й пожелаят.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Нито една подробност не бе пренебрегната. Осветлението бе великолепно — или се плъзгаше, или се отразяваше по виещото се стъкло. Музиката, в момента валс, преминаваше през залата нежно като сълза. Сервитьори в ливреи разнасяха на сребърни подноси чаши с пенливо шампанско. Звънтене на кристал и приглушен говор създаваха изискан фон за звуците, изтръгвани от струните на цигулките.
Беше почти съвършено. Почти, помисли си Роуган, защото художничката я нямаше.
— Всичко е чудесно, Роуган — Патриша застана до него, облечена с блестяща бяла рокля, обшита с продълговати мъниста. — Успехът ти е грандиозен.
Той се обърна към нея усмихнат.
— Да. Така изглежда.
Погледът му се задържа достатъчно дълго, за да я накара да се смути.
— Какво има? Да не съм си размазала грима?
— Не.
Вдигна рязко чашата си, проклинайки наум Маги, че му пусна мухата, и сега се чувстваше нащрек с една от най-добрите си приятелки.
Да е влюбена в него? Пълен абсурд!
— Извинявай. Бях се замислил. Какво става с Маги, че още не се появява?
— Убедена съм, че всеки момент ще пристигне — Патриша го хвана под ръка. — А междувременно забелязах, че всички са впечатлени от общите ви усилия.
— Слава Богу! Защото тя винаги закъснява — промърмори той. — Времето не означава нищо за нея.
— Роуган, скъпи, ето те и теб. Виждам, че моята Патриша те е намерила.
— Добър вечер, госпожо Конли — Роуган пое крехката ръка на майката на Патриша. — Очарован съм да ви видя. Никое откриване на изложба не би било съвършено, ако вие не присъствате.
— Ласкател такъв — тя самодоволно се загърна във визоновата си наметка. Ан Конли се придържаше с еднаква страст и към запазването на красотата си, и към суетата си. Според нея в кръга на женските задължения бе не само да създаде дом и деца, но и да съхрани външния си вид. Ан никога не пренебрегваше този си принцип и в резултат кожата й бе като на новородено, а фигурата — като на момиче. Постоянно водеше битка с годините и поне през изминалия половин век бе победител.
— А съпругът ви? Денис тук ли е?
— Естествено. Но най-вероятно се е скрил да пуши вечната си пура и да обсъжда финансови въпроси — тя се усмихна, когато Роуан направи знак на един сервитьор и й предложи чаша шампанско. — Дори слабостта му към теб не е в състояние да надвие неприязънта му към изкуството. Изложбата е възхитителна — тя посочи скулптурата — фойерверк от цветове, изригнал от основа във форма на гъба. — Разкошно и същевременно разбужда ума. Патриша ми разказа за кратката си среща с художничката вчера. Копнея да се запозная с нея.
— Очаквам всеки момент да пристигне — самият Роуган едва успяваше да прикрие нетърпението си. — Ще видите, че госпожица Конканън е противоречива и интересна като творбите си.
— И, сигурна съм, така бляскава. Не сме те виждали напоследък, Роуган. Все повтарям на Патриша да те доведе у дома.
Тя стрелна дъщеря си с недвусмислен поглед, който казваше: Хайде, момичето ми, не го оставяй да ти се изплъзне.