— Опасявам се, че в усилията си да подготвя в кратък срок изложбата, пренебрегнах приятелите си.
— Извинен си, стига да дойдеш на вечеря през следващата седмина
— С удоволствие — Роуган улови погледа на Джоузеф. — Ще ме извините за минута, нали?
— Майко, редно ли е да си толкова директна? — промърмори Патриша, докато Роуган си пробиваше път през навалицата.
— Някой трябва да бъде. Мили Боже, момиче, та той се отнася към теб като към сестра — усмихвайки се на позната в другия край на залата, Ан продължи тихичко да напътства дъщеря си. — Мъж не се жени за жена, на която гледа като на сестра, а на теб ти е време отново да се омъжиш. Не можеш да мечтаеш за по-добра партия. Ако продължаваш да се мотаеш, ще дойде някоя и ще ти го грабне под носа. А сега се усмихни, ако обичаш. Не е нужно постоянно да приличаш на жена в траур.
Патриша направи усилие и изви устните си в усмивка.
— Успя ли да се свържеш е тях? — попита Роуган в момента, когато улови Джоузеф насаме.
— По телефона в колата — погледът на Джоузеф обходи залата, спря се за миг върху Патриша и продължи. — Всеки момент ще пристигнат.
— Закъснява повече от час. Типично.
— И така да е, но може би ще се зарадваш от факта, че вече продадохме десет скулптури и имаме поне толкова предложения за Отдаване.
— Тя не е за продан — Роуган отново внимателно разгледа огненочервената фигура в центъра на залата. — Първо ще я покажем и в галериите в Рим, Париж и Ню Йорк, но заедно с другите неща, които подбрахме. Тази не се продава.
— Ти решаваш — подметна Джоузеф небрежно, — но хубаво е да знаеш, че генерал Фицсаймънс предложи двадесет и пет хиляди лири за нея.
— Така ли? Погрижи се това да се разчуе.
— Разчитай на мен. Междувременно позабавлявах някои от критиците. Мисля, че е редно и ти… — Джоузеф млъкна, защото очите на Роуган потъмняха и се приковаха в нещо зад гърба му, Джоузеф се обърна, за да види какво е привлякло вниманието на шефа му и не се въздържа да не подсвирне лекичко. — Може и да закъснява, но като се появи, ти отнема дъха.
Джоузеф погледна Патриша и от изражението й разбра, че реакцията на Роуган не е останала незабелязана от нея. Сърцето му се късаше от мъка заради тази жена. От личен опит знаеше какво е да обичаш някого, който гледа на теб само като на приятел.
— Да отида ли да я запозная с гостите? — попита Джоузеф.
— Какво? А, не… Аз ще го сторя.
Роуган никога не си бе представял, че Маги може да изглежда по този начин: елегантна, потресаваща и чувствена като греха. Бе облечена в черно без никакви допълнителни украшения. Роклята придобиваше стила си от тялото, което обгръщаше. Макар и дълга до глезените, никой не би могъл да я нарече сдържана, с блестящите черни копчета по цялата дължина, дръзко разкопчани дълбоко на деколтето и нагоре почти до мястото, където се съединяваха дългите й крака.
Косата й представляваше бушуващ огън и небрежно се спускаше около лицето й. Докато я приближаваше той забеляза, че очите й вече оглеждат помещението, претеглят видяното и поглъщат атмосферата.
Изглеждаше безстрашна, предизвикателна и напълно спокойна.
И точно такава бе… сега. Срамуваше се, задето бе изпуснала нервите си и впрегна цялата си воля, да се пребори с тях.
Беше тук и възнамеряваше да успее.
— Страхотно много закъсня — оплакването бе изречено тихо и изразяваше последната му съпротива. Вдигна ръката й към устните си и добави: — И си невероятно красива
— Значи одобряваш роклята?
— Не е думата, която бих използвал, но отговорът е — да.
Тогава тя се усмихна.
— Опасяваше се да не се появя с ботуши и скъсани джинси?
— Не и след като баба имаше грижата да те надзирава.
— Тя е най-чудесната жена на света. Голям щастливец си.
Емоционално изречени, думите накараха Роуган да я погледне с любопитство, преди да каже:
— Съзнавам го.
— Не ти вярвам. Не истински, защото никога не си я познавал в друга светлина — тя си пое дълбоко дъх. — Както й да е — няколко десетки чифта очи вече 6я ха насочени към тях и във всички се четеше любопитство. — Ето ме в бърлогата на лъва. Не се безпокой. Ще се държа прилично. Бъдещето ми зависи от тази вечер.
— Това е само началото, Маргарет Мери.
Докато я повеждаше в изпълнената със светлина и цветове зала, й мина през ум, че той е напълно прав.
През цялото време се държа перфектно. Вечерта минаваше добре, а тя стискаше ръце, изслушваше комплименти, отговаряше на въпроси. Първият час бе като насън и нищо чудно при толкова искрящо вино, звънтене на кристал и проблясване на бижута. Но Маги се справяше добре — чувстваше се леко откъсната от действителността и някак необвързана — така, както се чувства актьорът на сцената.