Маги реши, че мъжът пред нея е леко пийнал и че ужасно и допада.
— Те самите не разбират какво говорят.
— Това казвам и аз! — надигна чашата и отпи почти до дъно — Самите те не се разбират1 Само дърдорят. Но ако заявя това на Ан, съпругата ми, така ще ме изгледа… — Той сведе поглед и свъси вежди, а Маги се запревива от смях.
— Кой го е грижа какво мислят? — попита Маги и подпря глава на ръката си. — Да не би от това да зависи нечий живот? — „Като изключим моя“ — добави тя наум, но бързо се отърси от тази мисъл. — Не мислите ли, че подобни случай са просто претекст, хората да се облекат официално и да се държат надуто?
— Абсолютно — толкова пълно споделяше мнението й, че отривисто удари чашата си в нейната. — Що се отнася до мен, знаеш ли какво всъщност ми се нравеше тази вечер?
— Какво?
— Да си седя пред камината с вдигнати върху възглавничката крака и с малко ирландско уиски в чашата да гледам телевизия — въздъхна със съжаление и продължи: — Но не можех да разочаровам Ан , нито пък Роуган.
— Значи сте близки с Роуган, така ли?
— Като собствен син. Прекрасен мъж стана. Нямаше и двадесет години, когато го видях за кърви път. Баща му и аз имахме общ бизнес, а момчето нямаше търпение да се включи. — той направи неопределен жест. — Умът му е като бръснач.
— А вие в какъв бизнес сте?
— Банкерство.
— Извинете — прекъсна ги женски глас. Двамата погледнаха към Патриша, застанала с прилежно прибрани ръце на прага.
— А, ето я моята любов.
Докато Маги гледаше с широко отворени от почуда очи, мъжът се надигна от стола и стисна в прегръдките си Патриша така силно, че ласката можеше да повали и муле. Реакцията на Патриша бе пълна изненада. Вместо да го отблъсне студено или да демонстрира хладно пренебрежение, тя звучно се засмя.
— Татко, ще ме прекършиш.
„Татко? — зачуди се Маги — Татко? Бащата на Патриша Хенеси? Този приятен мъж бе женен за… за онази лукава жена?“ Това само доказваше, че докато смъртта ни раздели е най-глупавото словосъчетание, което човек е принуждаван да изрече.
— Запознай се с моето момиченце — Денис представи Патриша с очевидна гордост. — Красавица е, нали? Това е моята Патриша.
— Напълно сте прав — ухили се Маги — Приятно ми е отново да се видим.
— И аз. Поздравления за чудесния успех на изложбата ви.
— Изложбата ви? — попита Денис невярващо.
— Така и не се представихме едни на друг — вече смеейки се, Маги пристъпи напред и подаде ръка на Денис. — Аз съм Маги Конканън, господин Конли.
— О — едва изрече той, опитвайки се да си спомни дали не е казал нещо обидно. — За мен е истинско удоволствие — с мъка добави той, тъй като мисълта му течеше бавно.
— Наистина е така. Благодаря ви за най-хубавите десет минути, които преживях, откакто прекрачих прага на галерията.
Денис се усмихна. Тази жена изглеждаше прекалено земна, за да е творец.
— Наистина ми харесаха формите и цветовете — повтори той с надежда.
— А това е най-хубавият комплимент, който чух през цялата вечер.
— Татко, мама се чудеше къде си — обади се Патриша и избърса пепел, попаднала на ревера му. Жестът, който самата Маги бе правила многократно към баща си, прониза сърцето й.
— Тогава ще е най-добре да й дам възможност да ме види — погледна към Маги — тя му се усмихна и той й отвърна със същото. — Надявам се отново да се срещнем, госпожице Конканън.
— И аз.
— Защо не дойдете с нас? — покани я Патриша.
— Не точно сега. — Маги не изпитваше нужда да се озове отново в компанията на Ан Конли.
Лъчезарното й изражение увехна, миг след като заглъхнаха стъпките им по излъскания под. Приседна; беше сама в ярко осветената кухня. Бе съвсем тихо, дори й хрумна дали не би могла да се излъже и да повярва, че е напълно сама в сградата.
Искаше й се да вярва, че е сама. Нещо повече — искаше да повярва, че внезапно обзелата я тъга е плод единствено на липсата на възможност да съзерцава спокойните зелени поля и нежните очертания на хълмовете, както и на безкрайните часове на мълчание, нарушавани само от боботенето на пещта и от бушуващите в съзнанието й образи.
Но не беше само това. В днешната вечер — една от най-ярките през живота й — тя нямаше никого до себе си. Никой от бъбривата, бляскава тълпа горе не я познаваше, не го бе грижа за нея, не искаше да я разбере. Творбите й бяха посрещнати добре. Не беше трудно да го долови зад всичките натруфени и помпозни фрази. Хората, с които Роуган бе заобиколен, харесваха нейното изкуство и това бе първата стъпка.