Трябваше обаче сама да се бори за себе си, повтори си тя, докато излизаше от кухнята. Бе тръгнала по пътя към славата и богатството — път, който бе убягвал на рода Конканън през последните две поколения. И сама щеше да постигне всичко.
Бляскавата светлина и музиката бяха като в приказките. Застана в подножието на стълбите и стисна перилото. Стъпи на първото стъпало. В следващия миг се обърна назад и пое към тъмнината.
Когато часовникът удари един, Роуган разхлаби възела на елегантната си черна папионка и изсипа куп ругатни. Тази жена, реши той, кръстосвайки напред-назад из слабо осветеното фоайе, заслужава да бъде убита. Изчезна яко дим в разгара на шумното празненство, организирано в нейна чест. И го остави да измисля глупави оправдания
Трябваше да се досети, че на жена с нейния характер не може да се разчита да се държи както подобава.
Трябваше да съобрази това и да не и отрежда толкова важно място в личните си амбициозни планове та бъдещето на своя бизнес.
Как, по дяволите, ще се надява, че ще изгради галерия за ирландското изкуство, когато още първата художничка, която той самият избра и чиито творби подреди и изложи, побягна от собствената си изложба като неразумно дете?
А сега, в полунощ, нямаше никакво известие от нея. Грандиозният успех на изложбата, собственото му задоволство от добре свършената работа, бяха помрачени, също като любимите й облачни небеса в западната част на страната. Не му оставаше нищо друго, освен да чака.
И да се тревожи.
Та тя не познаваше Дъблин. Въпреки цялата си красота и чар, в града имаше места, където е опасно жена да се разхожда сама. А и винаги съществуваше вероятност за злополука; самата мисъл за това караше главата му да пулсира от адско главоболие.
Тъкмо се отправи към телефона, за да позвъни в болниците, когато долови шум от завъртането на ключ във входната врата. Рязко се обърна и тръгна към антрето.
Тя беше в безопасност. На светлината на полилея във фоайето той видя, че е напълно невредима. Картината на мъртвото й тяло отново изплува в главата му, която се пръскаше от болка.
— Къде, по дяволите, беше?
Бе се надявала, че той е с приятели в някой престижен клуб. Но тъй като не беше така, можа само да свие рамене и да се усмихне.
— Нагоре-надолу. Твоят Дъблин е прекрасен през нощта.
Той я гледайте втренчено, ръцете му бяха свити в юмруци.
— Искаш да кажеш, че си ходила да разглеждаш забележителностите в един часа през нощта?
— Толкова ли стана? Загубила съм представа за времето. Е лека нощ.
— О, не. Още не! — пристъпи към нея. — Как ще ми обясниш своето поведение?
— Не съм длъжна да давам обяснения на никого, но ако си малко по-ясен, може и да направя изключение.
— Тази вечер в твоя чест се бяха събрали над двеста души. Ти се държа ужасно невъзпитано.
— Нищо подобно — по-уморена, отколкото бе готова да признае, тя мина покрай него, влезе в салона, изхлузи обувките си и настани оттеклите си крака върху тапицираната табуретка. — По мое мнение се държах толкова благовъзпитано, че почти се побърках. Искрено се надявам следващия месец да не ми се налага да се усмихвам на никого. Бих изпила едно бренди в този момент, Роуган. Доста е хладно по това време на годината.
Едва сега той забеляза, че не носи нищо върху тънката си черна рокля.
— Къде по дяволите, е наметката ти?
— Нямам. Ще трябва да си запишеш в бележника „Доставка на подходяща наметка за Маги“ — тя се пресегна и пое чашата.
— Боже, ръцете ти са премръзнали. Нямаш ли разум?
— Бързо ще се стоплят — вдигна вежди въпросително, когато той клекна пред камината, за да запали огън. — Да не би да нямаш прислужници?
— Млъквай! Сарказмът е последното нещо, което ще понеса от теб тази вечер. Преситих се за днес.
Пламъците буйно се разгоряха и погълнаха сухите дърва. На играещата светлина Маги видя, че лицето му е пребледняло от гняв. „Най-добрият начин да се справиш с гнева — помисли си тя, — е да отвърнеш със същото.“
— Не съм ти дала нищо, за да се преситиш — отпи от брендито. Разливащата се из вените й топлина би й доставила истинска наслада, ако не се гледаха така кръвнишки с Роуган. — Нали се появих на проклетото ти откриване? С подобаваща рокля и подходяща безсмислена усмивка на лицето?
— Откриваше се твоя изложба — сряза я той. — Ти, неблагодарна, егоистична, несъобразяваща се с нищо твар!
Колкото и уморена да се чувстваше, не възнамеряваше да му остане длъжна за острия тон. Изправи се царствено и застана срещу него:
— Няма да ти противореча. Точно такава съм, каквато ме нарече, а и от други съм го чувала през по-голямата част от живота си. За щастие и на двама ни, трябва да се грижиш само за творчеството ми.