— Даваш ли си сметка за времето, усилията и разноските, които бяха нужни, за да се осъществи та тази изложба?
— Това е твоето поле за действие — гласът й бе напрегнат, както и цялата й стойка. — Напомняш ми го непрекъснато. А аз бях там, останах в продължение на два часа и разговарях с всеки непознат, който се изпречваше пред мен.
— Време е да осъзнаеш, че потенциалният постоянен клиент не е непознат и че невъзпитаното държане никога не е привлекателно.
Тихо изречените му думи с напълно овладян глас я поразиха като сабя.
— Не съм обещавала, че ще остана цялата вечер. Исках просто да бъда сама.
— И да бродиш по улиците посред нощ? Аз съм поел отговорност за теб, докато си тук, Маги. По дяволите, за малко не извиках полиция!
— Отговорност за мен носиш не ти, а аз — забеляза обаче, че очите му са потъмнели не само от гняв, а и от загриженост. — Ако съм ти създала тревоги, извинявай. Наистина просто отидох да се поразходя.
— Тръгна да се шляеш и напусна първата си значима изложба, без да се сбогуваш?
— Да — чашата полетя от ръката й към камината, преди да успее да осъзнае какво става. Стъкълца се разхвърчаха като капки дъжд — Трябваше да напусна! Не можех да дишам! Не издържах повече! Цялата онази тълпа, която се вторачваше в творбите ми, в мен, а да не говорим за музиката, за осветлението. Всичко бе така прекрасно, така съвършено. Не подозирах, че чак толкова ще се изплаша. Мислех, че съм го преодоляла първия път, когато ми показа залата, подредена с моите скулптури, сякаш бе сън.
— Била си изплашена?
— Да, дяволите да те вземат. Щастлив ли си да го чуеш ужасена бях, когато отвори вратата и видях какво си направил. Не можех да говоря. Ти ми причини това — завърши тя гневно. — Ти разтвори кутията на Пандора, от която изскочиха всички мои надежди, страхове и потребности. Не можеш да си представиш какво е да имаш потребности — ужасни потребности, — които не си подозирал, че съществуват.
Той се загледа в нея, страстна и крехка в черната рокля.
— Мога, Маги — пророни той. — Наистина мога. Трябваше да ми кажеш.
Гласът му стана нежен, докато пристъпваше към нея. Тя вдигна ръце, за да го отблъсне.
— Не, недей. Не бих могла да понеса да си внимателен точно сега. Не и след като не го заслужавам. Сгреших, когато напуснах по този начин. Беше егоистично и неблагодарно. — тя отпусна безпомощно ръце. — Но нямаше никой, който да държи на мен там горе. Никой и това сломи сърцето ми.
Изведнъж стана толкова крехка, че той се въздържа и не я докосна. Страхуваше се, че колкото и нежно да го стори, тя може да се прекърши в ръцете му.
— Ако ми беше казала, че е толкова важно за теб, Маги, щях да се погрижа и близките ти да са тук.
— Не можеш да осигуриш присъствието на Бриана. Бог ми е свидетел, но не можеш да върнеш баща ми от гроба — гласът й изневери и тя се смути. Притеснена, сложи ръка на устата си. — Преуморена съм, това е всичко — напразно се бореше да овладее гласа си. — Превъзбудена съм от цялото вълнение. Дължа ти извинение, че си тръгнах така внезапно, като и благодарност за всичко, което направи за мен.
Харесваше му се повече, когато беснееше или плачеше. Тази любезност не бе характерна за нея. Не му оставаше нито друго, освен да отвърне със същото.
— Важното е, че изложбата бе много успешна.
— Така е — очите й заблестяха на светлината от камината. — Това е важното. Ако ме извиниш, ще отида да си легна.
— Разбира се, Маги. Но искам да ти кажа още нещо.
Тя се извърна към него. Пламъците в камината пръскаха златисти отблясъци зад него.
— Да.
— Аз те чаках горе. Надявам се, следващия път да не забравяш това и да си доволна.
Не му отговори. Той долови само шума от дрехата й, докато прекосяваше хола и се изкачваше по стълбите, а после тихото хлопване на вратата на спалнята й.
Загледа се в огъня, видя как една цепеница се раздели на две през пламъците и жарта. Издигна се дим, предизвикан от вятъра. Продължи да се взира в отблясъците на огъня върху камъка и примигна.
Тя бе капризна и бляскава като огъня, осъзна той. Също толкова опасна и първична.
А той бе отчаяно влюбен в нея.
ДЕСЕТА ГЛАВА
— Какво значи „Отишла си е“? — Роуган скочи и гневно изгледа Джоузеф. — Разбира се, че не си е отишла.
— Направи го. Мина през галерията да се сбогува преди час — Джоузеф измъкна писмо от джоба си. — Помоли да ти го предам.
Роуган погледна плика и го хвърли на бюрото.