— Съжалявам, че съм те наранила, Маги — гордостта на Бриана караше гласът й да звучи сковано. — Не ме интересуват парите.
— Но мен ме интересуват — заяви Маги и затвори вратата.
В продължение на три дни никой не я обезпокои. Телефонът не звънеше, никои не по тропа на вратата. Дори някой да я бе повикал, нямаше да отговори. Почти цялото време прекара в стъкларската работилница: изкусуряваше, прецизираше, дооформяше образите, които доскоро бяха в главата й и скицника, и ги пресъздаваше от стъкло.
Независимо от уверенията на Роуган за стойността на скиците й, тя небрежно ги окачаше с щипки за пране, където й попаднеше, или ги закрепяше към метални повърхности с магнит. Съвсем скоро единият ъгъл на ателието се изпълни със съхнещи картини.
В бързината на два пъти се изгори, единия път доста лошо и се наложи да спре, за да се погрижи за раната. Сега седеше на стола и претворяваше внимателно и методично скицата на апахски нагръдник в свой образ.
Работата бе напрегната и безкрайно изморителна. Смесването на цвят, с цвят, на форма с форма, налагаше да ходи стотици пъти до отвора, през който можеше да гледа какво става в пещта.
Но тук поне можеше да бъде търпелива.
Нажежени до бяло пламъци се подаваха от отворената врата на пещта и бълваха горещина. Вентилаторът, който бучеше като двигател, допускаше парите да стигнат до стъклото, но не и до дробовете й, — за да се получи желаният нюанс.
В продължение на два дни работи с химикали, смесваше и експериментираше като побъркан учен, ала най-после постигна нужните цветове. Мед за тъмно тюркоазеното, желязо за наситеното златисто, магнезий за кралското синкаво лилаво. Желаното рубиненочервено отначало я затрудни, както впрочем ставаше с всеки стъклар. Точно над нето работеше в момента: поставяше стъклената маса между два пласта чисто стъкло. Отново използва мед, но отне от химикала при разтопяването, за да получи бистрота на цвета. Макар отровен и потенциално опасен дори при взети предпазни мерки, тя избра натриев цианид. И пак трябваше да внимава, червеното да стане кафеникаво.
Издуха първото стъкло от новата проба, завъртя го и внимателно го отдели от пръта. Изтегли с дълги щипци разтопената гъста маса в олекотена форма.
Пот се стичаше но памучната кърпа, вързана на челото й, докато повтори процедурата със следващата топка разтопено стъкло.
Отново и отново отиваше до пещта, за да претопи сместа и да поддържа стъклото горещо, така че да го предпази от топлинните колебания, които могат да разбият всеки съд — и заедно с това, сърцето на художника.
За да не изгори ръцете си, обливаше тръбата за духане с вода. Само връхчето й трябваше да е горещо.
Искаше стената на нагръдника да е толкова тънка, че светлината да преминава и да се пречупва. Трябваше непрестанно да е до пещта за претопляне и да работи внимателно и търпеливо с инструментите, за да постигне леката извивка, която си представяше.
Часове след като бе издухала първата топка, постави съда в пещта за изпичане и дръпна шалтера.
Нагласи часовника на нужната температура и време, и чак тогава усети изтръпналите си крайници, скованите си рамене и врат.
И празнотата в стомаха си.
Никакви остатъци от консерви днес, реши тя. Щеше да го отпразнува с топла храна и халба бира в кръчмата.
Маги не се запита защо, след като бе копняла за усамотение, сега бързаше към кръчмата и хората. Беше си вкъщи от три дни и не бе разговаряла с никого освен с Бриана. И то кратко и гневно.
Вече съжаляваше, съжаляваше, че не се постара да разбере Бриана. Сестра й винаги бе по средата. Нещастното по-малко дете в един неуспешен брак. Не биваше да се нахвърля върху нея, а да приеме прекалената й загриженост към майка им като нещо естествено. Трябваше да разкаже на Бриана какво бе узнала от Кристин Суини. Щеше да е интересно да наблюдава реакцията й, когато узнае за миналото на майка им.
Но това можеше да почака. Искаше да прекара един свободен час с познати хора, да хапне малко топла храна, да изпие чаша студена бира, да се откъсне от работата, завладяла я през последните няколко дни. А и тепърва предстоеше да се чуе с Роуган.
Вечерта бе прекрасна, а тя имаше желание да се освободи от натрупалото се напрежение, затова възседна колелото и пое по пет километровия път до селцето.
Бяха започнали дългите летни дни. Слънцето грееше ярко и топлеше приятно. Мнозина фермери оставаха да работят по полето и след времето за вечеря. От двете страни на виещия се тесен път имаше високи живи плетове и Маги имаше чувството, че се движи по дълъг, приятно ухаещ тунел. Насреща й се показа кола. При разминаването махна на шофьора за поздрав.