Завъртя педалите по-бързо — не че бързаше, а просто за удоволствие. Изскочи от тунела от жив плет и пред погледа й се откри красотата на долината, от която спираше дъхът.
Слънцето се отрази в алуминиевия покрив на някаква плевня и я заслепи. Пътят вече бе по-равен, макар и не по-широк, но тя намали, за да се наслади на вечерния бриз и на отиващата си светлина.
Долови мирис на орлови нокти, на сено, на прясно окосена трева Настроението й — маниакално и неспокойно след завръщането й — започна да се подобрява
Минаваше покрай къщи, в чийто дворове съхнеха дрехи и играеха деца, покрай порутени замъци, с все още величествено издигащи се сиви каменни стени, замъци, свързвани с легенди за духове обитатели — доказателство за живота, който царстваше тук.
Взе завоя, зърна яркото проблясване на реката между високите треви и сви към селцето.
Къщите вече бяха повече и по-близо една до друга. Някои от по-новите я накараха да въздъхне от разочарование: тромави, твърде обикновени за артистичното и око и най-често с измити цветове. Само разцъфналите градини ги правеха да не изглеждат съвсем грозни.
Последният дълъг завой я отведе в селцето. Отмина месаря, аптекаря, малката бакалия на О’Райън и спретнатото хотелче, бивша собственост на дядо й.
Маги спря, за да го разгледа за момент и да се опита да си представи майка си като момичето, което бе живяло в него. Прекрасно създание, според Кристин Суини, с глас на ангел.
Ако беше вярно, защо в тяхната къща бе звучала толкова малко музика? И защо, чудеше се Маги, никога не бе споменавано и най-бегло за таланта на Маив?
Трябваше да разпита. И нямаше по-добро място за това от кръчмата на О’Мейли.
Като приближи колелото до бордюра. Маги забеляза семейство туристи — разхождаха се пеша, снимаха с видеокамера и изглеждаха ужасно доволни от себе си, че имат случай да запечатат върху лентата старомодно ирландско селце.
Жената държеше малката умна машинка и се смееше, докато нагласяше на фокус съпруга си и двете им деца. Вероятно Маги бе влязла в кадъра, защото жената вдигна ръка и й махна.
— Добър вечер, госпожице.
— Добър вечер.
За нейна чест дори не се усмихна, когато жената се наведе към съпруга си и сподели шепнешком.
— Говорът й е възхитителен, нали? Разпитай я за нещо — например за храна, Джон. Ще ми се да я заснема още малко.
— Ъъ . Извинете…
Туризмът не вреди на селцето, реши Маги и се обърна, за да се включи в играта.
— Мога ли да ви помогна с нещо в тази прекрасна вечер?
— Ако нямате нищо против. Чудехме се къде да хапнем. Ще ни препоръчате ли някое заведение?
— Ами сигур ще мога — изглеждаха така запленени, че се постара да включи повече типични за района думи. — Ако ви се е прияло нещо по така, карайте по ей тоз път с кола и след около петнайсет минути ще видите замъка Дромоланд. Там ще ви предложат какво ли не. Е, портфейлът ви ще олекне, но пък вкусотийките си струват.
— Не сме облечени за лъскаво място — обади се жената. — По-скоро си представяхме нещо по-обикновено, и то тук, в селцето.
— Ако сте в настроение за кръчмарски манджи… — тя намигна на двете деца, зяпнали я сякаш току-що бе слязла от светещо НЛО, — смятам, че кръчмата на О’Мейли напълно ще ви допадне. Пържените му картофи са направо като домашни.
— Днес сутринта пристигнахме от Америка — каза жената. — Опасявам се, че не знаем много за местните порядки. Допускат ли се деца в рест… кръчмите?
— Тук е Ирландия. Децата са добре дошли абсолютно навсякъде. Ей я там кръчмата на О’Мейли — и посочи към измазаната с хоросан ниска постройка. — Аз самата съм се запътила нататък. Ще се радват да нахранят вас и семейството ви.
— Благодаря — мъжът и се усмихваше широко, децата я зяпаха, а жената все още я снимаше. — Ще последваме съвета ви.
— Добър апетит на вечеря и приятно прекарване в Ирландия.
Маги се обърна и пое бавно по тротоара към кръчмата на О’Мейли. Вътре бе задимено и миришеше на пържен лук и бира.
— Е, как си, Тим? — осведоми се Маги, като се настани на бара.
— Я вижте, кой се е довлякъл? — ухили се Тим, докато пълнеше халба с бира. — Как си, Маги?
— Във форма съм и съм изгладняла като вълк — тя размени поздрави с двойката, седнала на миниатюрната масичка зад нея и с неколцина мъже на бара, застанали пред чаша бира. — Ще ми приготвиш ли един от твоите сандвичи с пържола, Тим и с много пържени картофи. Докато чакам, ще изпия една бира.
Собственикът пъхна глава през шубера и повтори поръчката на Маги.
— Е, и как е Дъблин? — попита я той, като й подаваше халбата.
— Ще ти разкажа — тя облегна лакти на плота и започна да описва пътуването на висок глас, за да я чуват и останалите. Докато говореше, влезе американското семейство и се настани на една маса