— Шампанско и гъши пастет? — Тим поклати глава. — Какви чудеса? И всички онези хора са дошли, само за да видят стъклата ти? Баща ти щеше да се гордее с теб, Маги, момичето ми. Горд като паун.
— Надявам се — тя вдъхна дълбоко аромата от чинията, която Тим постави пред нея. — Но истината е, че предпочитам твоите сандвичи с пържоли пред цяло кило гъши пастет.
Той се засмя гръмогласно
— Това се казва наше момиче.
— Знаеш ли, че бабата на мъжа, който уреди изложбата и баба ми О’Рейли са били приятелки?
— Не думай! — Тим плъзна ръце по корема си. — Светът е малък.
— Така е — продължи Маги небрежно. — Тя е от Голуей и се знаели от момичета. Пишели си писма години наред, след като баба се преместила тук.
— Много хубаво. Това се казва приятелство.
— Баба й описвала хотела, семейството си. Споменала как майка ми някога пеела.
— О, беше отдавна — Тим бършеше механично чаши, отдаден на спомени. — Преди да се родиш, сигурен съм. Всъщност, като се замисля, тя пееше тук, в тази кръчма.
— Тук? Тя е пяла в твоето заведение?
— Да. Мелодичен глас имаше Маив. Обиколи цялото графство. Почти не я виждахме в продължение на… на десетина години може би. После се върна и остана тук. Госпожа О’Рейли май вече се бе поболяла. Попитах Маив дали не би искала да идва тук вечер-две през седмицата… Не че тук е лъскаво, както в Дъблин, Корк или Донегал, където е била певица.
— Била е певица? В продължение на десет години?
— Е, не твърдя съвсем точно, но от самото начало Маив копнееше да се махне оттук. Не беше щастлива да оправя леглата в нашия селски хотел и все ни го показваше — той намигна, за да смекчи горчивината в думите си. — Но когато се върна, вече бе стъпила на крака и се съгласи да пее в кръчмата. Тогава тя и Том… Двамата се влюбиха от пръв поглед. Просто той влезе тук и я чу да пее.
— Но след като се ожениха, тя повече не пееше, така ли? — попита Маги предпазливо
— Отказа се. И не отвори дума по въпроса. Беше толкова отдавна, бях го забравил, знаеш ли?
Съмняваше се, че майка й го е забравила или че може някога да го забрави. Как щеше да се чувства самата тя, ако заради някоя превратност на съдбата се наложеше да се откаже от изкуството си, питаше се Маги. Сърдита, тъжна, изпълнена със съжаление? Погледна ръцете си, чудейки се какво би правила, ако не може да ги използва. Какво щеше да стане, ако точно в момента, когато й престои да успее, нещо й попречи?
Зарязаната кариера на майка й не бе извинение за горчивите години, изживени с нея, но поне бе обяснение за причината.
На Маги й бе нужно време да пресее наученото, да поговори с Бриана. Държеше халбата с бира и започна да събира парче но парче образа на девойката, която е била майка й и да го сравнява с жената, в която се бе превърнала.
Колко от двете си същности, запита се Маги, Маив бе предала на дъщеря си?
— Яж си сандвича — смъмри я Тим, — какво го гледаш?
— Ще го изям — за да е по-убедителна, Маги отхапа голям залък. Кръчмата бе топла и уютна. Утре ще има достатъчно време, реши тя, да премисли всичко. — Ще ми налееш ли още една халба, Тим?
— Разбира се — увери я той и в следващия миг вдигна ръка за поздрав, тъй като вратата на кръчмата отново се отвори. — Тази вечер ми върви на стари познати. Къде се губиш, Мърфи?
— Ей, липсваше ми, момиче — видял Маги, Мърфи се усмихна широко и седна до нея на бара. — Надявам се, мога да седна до знаменитост.
— Мисля, че ще ти разреша — не му остана длъжна тя. — Поне този път. Е, Мърфи, кога ще започнеш да ухажваш сестра ми?
Шегата бе стара, ала предизвика смях сред постоянните посетители, Мърфи отпи от чашата на Маги и въздъхна.
— Но, скъпа, знаеш, че в сърцето ми има място единствено за теб.
— Знам, че си негодник — тросна се тя и прибра обратно чашата си.
Той бе страхотно привлекателен мъж — едър, силен, със заоряло от слънцето лице; приличаше на дъб. Тъмните му къдрави коси се спускаха около ушите и над кобалтово сините му очи.
„Не е излъскан като Роуган“ — помисли си тя. Грубоват като циганин, такъв бе Мърфи, но със сърце широко и ласкаво като долината, която обичаше. Маги никога не бе имала брат, но Мърфи почти изпълваше тази празнина.
— Бих се оженил за теб още утре — заяви той, с което разсмя всички присъстващи. Само американците седяха мълчаливо и гледаха, изпълнени с любопитство. — Стига да ме вземеш.
— Можеш да спиш спокойно, защото няма да взема такъв като теб. Но ще те целуна и ще те накарам да съжаляваш за това.