— Обещай ми!
— Да. Обещавам. Кълна се пред Бога, че винаги ще се грижа за тях — зъбите й тракаха, парещи сълзи се стичаха по лицето й.
— Трябва ми свещеник — едва прошепна той.
— Не, трябва само да те махна от този студ — но още докато го изричаше, знаеше, че лъже. Той й се изплъзваше; независимо колко силно притискаше тялото му, нещо от него се отдалечаваше. — Не ме оставяй така! Недей!
Тя плъзна отчаяно поглед наоколо по полето и пътеките по които година след година хората минаваха, за да стигнат дотук като тях сега. Но нямаше нищо и никого, затова сподави вика си за помощ. — Опитай, тате. Опитай да станеш. Ще намерим лекар.
Той положи глава на рамото й и въздъхна. Не усещаше вече болка. Само някакво вкочаняване.
— Маги — прошепна той.
После изрече тихо още едно име, непознато име това бе всичко.
— Н-е-е-е!
Сякаш да прикрие баща си от вятъра, макар той вече да не го усещаше, тя го прегърна здраво и го залюля напред-назад, напред-назад, като през цялото време се давеше в сълзи.
А вятърът с тръбен зов се понесе от океана и донесе първите ледени капки дъжд.
ВТОРА ГЛАВА
За погребението на Том Конканън щеше да се говори с години. Имаше хубави гозби и чудесна музика, както бе възнамерявал да отбележи успеха на дъщеря си. Къщата, където живя толкова години, бе претъпкана с хора.
Том не бе заможен човек, казваха някои, но беше богат на приятели. Едни — от тяхното селце, други — от по-далечното. Надойдоха от фермите, от магазините, от къщурките. Носеха храна, както се правеше в такива случаи и кухнята скоро се изпълни с хляб, месо и сладкиши. Пиха за него и свиреха за кончината му.
Огньовете лумтяха, за да пропъдят бурята, от която прозорците се тресяха, и да надвият хладината, която съпровождаше траура.
Ала Маги бе сигурна, че никога повече няма да усети топлина. Седеше близо до камината в подредената гостна, а прииждащите постепенно изпълваха къщата. В пламъците тя съзираше скалите, кипящото море и себе си — сама, прегърнала умиращия си баща.
— Маги!
Извърна се сепнато и видя Мърфи, клекнал до стола й. Подаваше чаша, от която се вдигаше пара.
— Какво е?
— Повече уиски и малко чай, да го сгрее — добрите му очи бяха тъжни. — Бъди добро момиче и го изпий. Няма ли да хапнеш нещо? Ще ти е от полза.
— Не мога — увери го тя, но послуша съвета му и отпи. Бе готова да се закълне, че усеща, как всяка огнена капка се плъзва по гърлото й. — Не биваше да го водя там, Мърфи. Как не забелязах, че му е зле.
— Това са глупости и ти го знаеш. Изглеждаше чудесно, когато напуснахте кръчмата. Не помниш ли как малко преди това дори танцувахте?
„Танцувахме“ помисли си тя. Беше танцувала с баща си в деня на неговата смърт. Дали един ден щеше да намери утеха в тази мисъл?
— Но ако не бяхме толкова далеч, толкова сами…
— Маги, лекарят ясно ти даде да разбереш, че това няма значение Аневризмът го е убил и за щастие — бързо.
— Да, бързо беше.
Ръката и потрепери, докато отново вдигаше чашата. След това времето бе потекло бавно. Отвратителни мигове. Докато откарваше тялото му далеч от морето, дъхът й хриптеше в гърдите, а ръцете й замръзваха на волана.
— Никога не съм виждал човек така да се гордее с някого, както той се гордееше с теб — плахо продължи Мърфи, отглеждайки смутено ръцете си. — Той ми бе като баща, Маги.
— Знам, — тя посегна и отметна кичур от челото му. — И той го знаеше.
„За втори път загубих баща“ — помисли си Мърфи Неволно усети цялата тежест на мъката и отговорността.
— Искам да ти кажа и да съм сигурен, че ме разбираш, ако се нуждаеш от нещо, каквото и да е то, ти или семейството ти, трябва само да ми споменеш.
— Много мило от твоя страна. Наистина.
Вдигна поглед към нея: очите му — ясни, келтско сини срещнаха нейните.
— Не му беше леко, когато се наложи да продаде земята. Още повече, че аз я купих.
— Не — прекъсна го Маги. Остави чашата и сложи ръце върху неговите. — Земята не беше важна за него.
— Майка ти…
— Дори светец да я бе купил, тя и него щеше да вини — прекъсна го Маги. — Макар точно тези пари да ни осигуриха прехраната. Наистина хубаво стана, че ти я купи, Бри и аз никак не се сърдим, Мърфи, повярвай ми — насили се да се усмихне — и двамата имаха нужда точно от това и продължи. — Ти направи нещо, което той не успя, а и не желаеше да постигне, накара земята да дава плодове. Хайде, да не чувам повече такива приказки.
Най-после тя се огледа. Сякаш внезапно бе попаднала в пълната с хора стая. Някой свиреше на флейта, дъщерята на О’Мейли — наедряла в очакване на първата си рожба — пееше нежна мелодична песен. От другия край на стаята долетя жизнерадостен, сърдечен смях. Бебе проплакваше. Мъжете, на групички, разговаряха за Том, за времето, за болната дореста кобила на Джак Марли, за течащия покрив на семейство Донован.