— Не. И това е най-лошото. Искам точно онова, което той твърди, че мога да имам и го желая така силно, че сърцето ме боли. Но пък никак не ми се ще нещата да се променят. Това е болката. Нуждая се от спокойствие, за да мога да работя, да мисля и да творя — а знам, че е невъзможно да имам и двете.
— Можеш да имаш всичко, за което мечтаеш, Маги. Прекалено си упорита, за да се задоволиш с по-малко.
Тя се засмя и се извърна, за да го целуне.
— Обичам те, Мърфи. Защо не дойдеш с мен в полята да потанцуваме под лунната светлина?
Той се ухили и разчорли косите й.
— Защо не сваля колелото ти и не те настаня в леглото?
— Сама ще се справя — тя слезе от камионетката, но той се оказа по-бърз. Свали колелото и го постави на пътя. — Благодаря ви, че ме съпроводихте до вкъщи, господин Мълдун.
— Удоволствието беше мое, госпожице Конканън. Хайде, шмугвай се в леглото.
Тя тръгна с колелото по пътечката, а той запя, Маги спря насред градината и се заслуша в гласа му: силният, приятен тенор прокънтя в тихата нощ, преди да заглъхне.
Откара колелото до задната страна на къщата, но не влезе вътре. Вярно леко й се въртеше главата и малко залиташе, но не искаше да похаби такава вълшебна кош, като я прекара в леглото. Сама.
Пияна или трезва, ден или нощ, тя бе в състояние да намери пътя до вкъщи през земите, които някога бяха нейни.
Избуха бухал, прошумоля животно, което или дебнеше плячка, или се криеше. Почти пълната луна блестеше над главата й сред море от звезди. Нощта шепнеше около нея своите тайни. Поточе ромолеше.
Ето, това обичаше тя, имаше нужда от него така, както имаше нужда от въздух; да наблюдава ширналите се наоколо зелени поля, огрени от сребристата луна, и някъде в далечината да съзира лампата в кухнята на Мърфи.
Припомни си за разходките със своя баща — детската й ръчичка хваната за неговата топла длан. Не й говореше за сеитба или оран, а за мечтите си. Винаги говореше за мечтите си.
Никога не ги осъществи истински.
При спомена, че майка й е загубила своите мечти, когато е била на път почти да ги достигне, й стана малко тъжно.
„Какво ли е — размишляваше тя — да си на крачка от лелеяна мечта и тя да ти се изплъзне?“
И не се ли страхуваше самата тя най-много точно от това?
Легна по гръб на тревата, главата й се въртеше от многото питиета и от собствените й мечти. Звездите танцуваха, сребърната луна блестеше като монета. Въздухът бе свеж, прорязваше го само песента на славей. Нощта принадлежеше само на нея.
Тя се усмихна, затвори очи и заспа.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Събуди я една крава. Огромните влажни очи наблюдаваха насред поляната свитата на кълбо фигура. В главата на кравата не блуждаят други мисли, освен да се наяде и да бъде издоена. Така че, тя подуши веднъж-дваж бузата на Маги, изсумтя и започна да пасе.
— Господи, какъв е този звук?
Главата й пулсираше, сякаш биеха тъпан, Маги се претърколи, блъсна се в предния крак на кравата и отвори замъглените си кръвясали очи.
— Боже милостиви! — писъкът на Маги изкънтя в черепа й като гонг и я накара да запуши уши с ръце, имаше чувството, че докато се отдръпва от животното, главата й ще експлодира. Кравата, не по-малко удивена от нея, измуча и завъртя очи. — Какво правиш тук? — попита Маги, без естествено, да очаква отговор. Продължавайки да държи ръка на челото си, тя се надигна на колене. — Какво правя тук? — отпусна се върху свитите си крака и двете с кравата продължиха да се гледат, изпълнени със съмнения. — Вероятно съм заспала. Олеле! — в опита си да преодолее тежкия махмурлук, разтърка очи. — Ето наказанието за едно питие в повече. Ще поседя тук минутка, ако не възразяваш, докато събера сили да стана.
Кравата завъртя очи още веднъж и продължи да пасе.
Утрото бе ярко, топло и пълно със звуци, бръмчене на трактор, лай на куче, весело чуруликане на птичка — всичко се сливаше в главата й, която се пръскаше от болка. Вкусът в устата й беше такъв, сякаш бе яла торф от блатото, а дрехите й бяха покрити с утринна роса.
— Чудесно, няма що! Да заспя на полето като последен пияница.
Надигна се, залитна и простена. Кравата замахна с опашка — можеше да се изтълкува и като знак на съчувствие. Маги предпазливо се протегна. Убеди се, че костите й не се разпадат и продължи да разтърква скованите си мускули, докато замъглените и очи оглеждаха наоколо.
Видя и други крави — те не проявяваха ни най-малък интерес към посетителката и продължаваха да пасат. В близката нива погледът й спря върху кръга камъни, древни като въздуха. Местните хора го наричаха Белега на Друида. Спомни си как целуна Мърфи за лека нощ и докато песента му заглъхваше, тя се отправи към огряното от луната поле.