И сънят, споходил я под сребристата светлина, изскочи така ясно в съзнанието й, че дъхът й секна и за миг забрави болките в главата и схванатите си крайници.
Блесналото кълбо на луната пулсира като сърце. Огрява земята под себе си със студена бяла светлина. В следващия миг започва да гори като запалена факла и се обагря в пленителни червени, сини и златни тонове, които предизвикват сълзи в очите й дори насън.
Тя се пресяга нагоре, нагоре, да я докосне. Взема я в ръце и усеща колко е гладка, твърда и хладна. В сферата вижда себе си и някъде дълбоко, дълбоко в тези плуващи цветове, е сърцето й.
Образът, който трептеше пред очите й, бе повече, отколкото можеше да понесе в това състояние. Нямаше сили да издържи повече — побягна от полето, изоставяйки кравите и песента на птичките.
След по-малко от час бе в ателието. Бе твърдо решена да превърне видението в реалност. Нямаше нужда от предварителна скица образът се очертаваше кристално ясно в съзнанието й. Не бе хапнала нито хапка, но не изпитваше глад. Тръпката на сътворението я обгръщаше като наметало и тя направи първото кълбо от разтопено стъкло.
Изглади го върху мраморната повърхност, за да то охлади и му даде дъха си.
Сгорещи го, отново го превърна в течност и прокара балончето над прахообразните оцветители. Отново го постави сред пламъците — цветовете потекоха по стените на сферата.
Продължи отново и отново да добавя стъкло, огън, дъх, цвят. Неспирно въртеше пръта, за да постигне желаната форма.
Откъсна сферата от тръбата и сгорещи стъклото в нажежената пещ. Щеше да притисне мокра пръчка към гърлото на съда и напрежението на парата щеше да уголеми формата.
Цялата й енергия бе съсредоточена. Знаеше, че водата от пръчката ще се изпари. Налягането щеше да издуе стените отвътре. Е, ако можеше някой да хване щипците, да има втори чифт ръце, които да й подават инструментите, да натрупват нова стъклена маса. Но не разполагаше с помощник.
Мърмореше под нос и сновеше между пещта, работната маса и стола.
Слънцето се издигна високо, нахлу през прозореца и огря като нимб главата й.
Именно така я видя Роуган, когато отвори вратата. Седеше на стола, обработваше топка разтопено цветно стъкло, а слънцето я огряваше
Успя само да му хвърли бърз строг поглед.
— Сваляй проклетия костюм и вратовръзката. Трябват ми ръцете ти.
— Какво?
— Имам нужда от ръцете ти по дяволите. Прави каквото ти казвам и не ми говори.
Не беше сигурен, че ще се справи. Не му се случваше често да онемява, но в момента — сред бумтенето на огъня и блясъка на слънцето тя приличаше на побесняла огнена богиня, която твори нови светове. Той остави куфарчето за документи настрана и свали сакото си.
— Дръж това и не мърдай! — разпореди се тя, докато се измъкваше от стола. — Ще въртиш щипките ей така. Виждаш ли? Бавно, равномерно. Никакви резки движения или спиране — иначе си убит. Имам нужда от чирак.
Той бе така поразен от това, че тя му повери работата си, че се настани в освободения стол, без да пророни дума. Тръбата в ръцете му бе топла и доста по-тежка, отколкото очакваше. Тя задържа ръце върху неговите, за да се убеди, че е хванал ритъма.
— Не спирай! — предупреди го тя — Вярвай ми! Животът ти зависи от това, дали ще се справиш.
Той не се съмняваше. Тя отиде до пещта, взе още стъкло и се върна.
— Нали видя как го направих? Не е трудно. Следващия път ще го направиш ти — изчака миг да поомекнат стените хвана щипките и натисна стъклото. Хайде, сега ти — пое тръбата от него и продължи да я върти. — Ако гребнеш много стъкло, мога да отнема от него.
Горещината на пещта спря лъха му. Той загреба с пръта, изпълни лаконичните й нареждания и го завъртя в разтопената маса. Видя как стъклото се натрупва и се задържа сякаш бяха горещи сълзи.
— Ще ми го подаваш отзад, отдясно.
Усетила приближаването му, тя грабна щипките и подхвана стъклената маса, която той и подаде.
Повтори процеса още няколко пъти — изкарваше искри от сливането на стъкло със стъкло, на цвят с цвят. Най сетне тя остана доволна от вътрешността и отново наду стъклото. Превърна го отново в сфера, като го оформяше с дъха си.
Пред очите на Роуган се очерта идеално кълбо с големина на футболна топка. Във вътрешността на прозрачната сфера изригваше фойерверк от цветове и форми. Готов бе да се закълне, че стъклото е живо и диша като него. Багрите се преливаха, като в центъра, а после в най-нежни нюанси се устремяваха към стените.
„Сънища — помисли си той. — Кълбо от сънища.“
— Донеси ми пилата — стресна го гласът й.