— Кое?
— Пилата, по дяволите.
Тя вече се отправяше към пейката, покрита с огнеупорен материал. Облегна тръбата на дървена поставка и протегна ръка като хирург, който очаква да получи скалпела. Роуган бързо натика пилата в дланта й.
Чу как бавното й, дълбоко дишане спира. С отмерено движение тя рязко удари стъклото с инструмента. Кълбото се отдели послушно и се изтърколи върху плоскостта.
— Ръкавици! — подвикна тя. — Дебелите, до стола. Побързай.
Без да изпуска кълбото от очи, тя нахлузи ръкавиците. О, как искаше да го вземе в ръце. Да го обгърне с голи длани така, както направи в съня си. Вместо това подбра желязна, покрита с азбест щипка и понесе сферата към пещта за каляване.
Нагласи часовника, спря за миг, загледана невиждащо в пространството и тихо пророни:
— Това е луната. Тя определя ритъма на приливите в моретата и в нас. Тя командва кога да ловуваме, кога да жънем, кога да спим. И ако имаме достатъчно късмет, може да я уловим в ръка и да сънуваме.
— Как ще го наречеш?
— Няма да има име. Всеки ще съзира онова, което най-много иска да види — сякаш самата тя излизаше от дълбок сън; вдигна ръка и избърса чело. — Уморих се — отпусна се на стола и главата й клюмна.
Беше извънредно бледа, забеляза Роуган, изцедена от енергията, обзела я, докато работеше.
— Пак ли си работила цяла нощ?
— Не, нощес спах — тя се усмихна на себе си. — В нивата на Мърфи, под ясната пълна луна.
— Спала си на полето?
— Бях пияна — тя се прозина, усмихна се и отвори очи. — Малко. А нощта бе възхитителна.
— И кой — попита Роуган, като се приближи към нея — е Мърфи?
— Един мъж, когото познавам. Който щеше да е малко изненадан, ако ме свареше да спя в нивата му. Ще ми донесеш ли нещо за пиене? — тя се засмя при вида на вдигнатата му вежда. — Нещо безалкохолно. От хладилника ей там. Вземи си и ти нещо — добави тя докато той отиваше да изпълни молбата й. — Справяш се като чирак, Суини.
— Благодаря — той прие думите й като комплимент.
Подаде й кутия, тя я надигна, а той огледа помещението. Не беше си губила времето, забеляза Роуган. Вече имаше няколко готови скулптури — нейна интерпретация на индианското изкуство. Разгледа плитка, разлата купа, обагрена в дълбоки, приглушени цветове.
— Прекрасно.
— М-м-м-м…Експеримент. Стана добре. Комбиниpax прозрачно с непрозрачно стъкло — тя се прозина. — После го опуших.
— Опуши го? Не, не. Няма значение — прекъсна я той, щом долови намерението и да се впусне в сложни технологични обяснения. — И без това няма да разбера какво ми казваш. Химията никога не е била стихията ми. Просто съм доволен от крайния резултат.
— Би трябвало да обявиш, че е възхитително, както и аз.
Той я стрелна с очи и устните му се разтеглиха в усмивка.
— Чела си отзивите, така ли? Господ да ми е на помощ тогава. Защо не отидеш да си починеш малко7 Ще говорим после. Ще те заведа на вечеря.
— Не си бил целия този път, за да ме заведеш на вечеря, нали?
— Независимо от това, ще ми бъде приятно.
Имаше нещо различно у него, реши тя. Някаква промяна дълбоко в прелестните му очи. Но каквато и да бе промяната, той я контролираше напълно. След два часа в неговата компания вероятно ще узнае отговора, реши Маги и му се усмихна.
— Ще отидем в къщата, ще пием чай и ще хапнем нещо. А ти ще ми разкажеш защо си дошъл.
— Една от причините е да те видя.
Нещо в тона му й подсказа, че трябва да изостри притъпеното си внимание.
— Е, видя ме!
— Факт — той вдигна куфарчето си и отвори вратата. — С удоволствие ще изпия един чай.
— Добре тогава. Можеш и да го приготвиш — тя хвърли поглед на помещението, преди да излезе. — В случай че знаеш как се прави.
— Мисля, че знам. Градината ти изглежда възхитително.
— Бри се е погрижила за нея, докато ме нямаше. Какво е това? — тя посочи с крак картонената кутия, оставена до задната врата на къщата.
— Донесох някои неща. Например обувките ти. Беше ги оставила в салона.
Той й връчи куфарчето и внесе кутията в кухнята. Стовари я на масата и се огледа.
— Къде е чаят?
— В шкафа над печката.
Захвана се за работа, а тя отвори кутията. След миг седна на пода и се запревива от смях.
— Ама и теб си те бива Роуган. След като не вдигам слушалката, когато телефонът звъни, защото смяташ, че ще слушам записите на някакъв глупав телефонен секретар?
— Защото ще те убия, ако не го сториш.
— Това се казва довод — стана и измъкна стенен календар. — Френските импресионисти — промърмори тя, съзерцавайки репродукциите към всеки месец. — Е, поне са красиви.
— Използвай го! — рече той простичко и сложи чайника да заври. — Както и секретаря, и това извади дълъг кадифен калъф, и с широк замах измъкна елегантен златен часовник, чийто кехлибарен циферблат бе опасан от диаманти.