— Господи, не мога да нося такова нещо! Това е дамски часовник. Ще забравя, че е на ръката ми и ще вляза с него под душа.
— Водоустойчив е.
— Ще го счупя.
— Тогава ще ти купя друг — той хвана ръката й и започна да разкопчава кончето на маншета. — Какво, по дяволите, е това? — възнегодува той, когато видя бинта. — Какво си направила?
— Изгорих се — тя продължаваше да изучава часовника и пропусна да забележи гневните пламъци, лумнали в очите му. — Разсеях се за момент.
— По дяволите, Маги. Нямаш право да проявяваш нехайство. Никакво. Сега какво — да седна да се тревожа, че можеш да се подпалиш ли?
— Не ставай глупак Не съм се осакатила — щеше да дръпне ръката си, но той я стисна. — Боже милостиви, Роуган. Стъкларят неизбежно се изгаря от време на време. Не е фатално.
— Разбира се, че не е — склони той неохотно. Потисна яда си и закопча часовника на китката й. Не ми е приятно да виждам, че си била небрежна — пусна ръката й и мушна юмруци в джобовете си. — Нали не си пострадала сериозно?
— Никак — наблюдаваше го бдително; той отиде да се справи с кипящия чайник. — Да направя ли сандвичи?
— Както искаш.
— Не спомена колко дълго ще останеш.
— Връщам се тази вечер. Исках да поговорим лично, вместо да се опитвам да се свържа с теб по телефона — отново напълно овладян, той запари чая и постави чайника на масата. — Донесох ти вестникарските изрезка, които поиска от баба.
— Вярно — изрезките — Маги се втренчи в куфарчето му. — Да, много мило от нейна страна. — „Ще ги прочета по-късно, когато съм сама“ — добави мислено тя.
— И има още нещо, което желая лично да ти връча.
— Още нещо? — тя режеше големи филии от домашно печения хляб на Бриана. — Днес е ден за подаръци.
— Едва ли може да се квалифицира като подарък — Роуган извади голям плик от куфарчето си. — Може би ще склониш да го отвориш още сега?
— Добре — тя избърза ръце и разкъса плика. Наложи се да се хване за облегалката на стола, за да не падне, когато видя изписаната на чека сума. — Боже Господи!
— Продадохме всичко, на което бяхме определили цена — предоволен от реакцията й, той я съзерцаваше, докато тя се отпусна на стола. — Мога да добавя, че изложбата ти се радваше на пълен успех.
— Всичко за толкова много пари — повтори тя невярващо.
В съзнанието й се завъртяха образи на луната, видения от сънищата, мечти за промени. Усети, че й прималява и отпусна глава на масата.
— Не мога да дишам. Дробовете ми не издържат — едва успяваше да говори. — Не мога дори да си поема дъх.
— Разбира се, че можеш — той застана зад нея; започна нежно да масажира раменете й. — Вдишваш, издишваш. Просто се отпусни за минутка и се опитай да осъзнаеш, че е истина.
— Но това са близо двеста хиляди лири!
— Почти. Като се прибавят постъпленията от изложбите ти по света, макар че ще продадем само отделни бройки, сумата ще се увеличи — нейното изхлипване го накара да се засмее. — Вдишваш, издишваш, Маги, скъпа. Просто поемаш въздух в дробовете си, а след това го освобождаваш. Ще уредя транспортирането на готовите неща. Ще организирам показването им през есента. Та ти си направила толкова много. Нищо чудно, да ти се прииска да си починеш малко. Да си дадеш ваканция.
— Ваканция? — тя се изправи. — Изключено е да мисля за това. За нищо още не мога да мисля.
— Разполагаш с време — той я погали по главата и се зае с разливането на чая. — Нали ще вечеряш с мен тази вечер? За да отпразнуваме събитието.
— Да — прие тя. — Но просто нямам думи, Роуган. Никога не съм смятала, че… Не мога да повярвам — притисна ръце към устните си. За миг й се стори, че ще се разхълца, но в действителност се разсмя — диво и тържествуващо. — Богата съм! Богата жена съм, Роуган Суини — скочи от стола да го целуне и започна да танцува. — О, знам, за теб е капка в морето, но за мен. За мен това е свободата. Веригите са разкъсани, независимо дали тя го желае, или не.
— За какво говориш?
Тя поклати глава, защото се сети за Бриана.
— Мечтите ми, Роуган. Прекрасните ми мечти. О, трябва да й кажа. Още сега! — сграбчи чека и машинално го навря в задния си джоб. — Моля те, остани. Налей си чай. Хапни нещо. Използвай на воля телефона, към който си толкова привързан. Прави каквото искаш.
— Къде отиваш?
— Няма да се бавя — на раменете й сякаш поникнаха криле, когато се извърна и отново го целуна. В бързината устните й не попаднаха върху неговите, а върху брадичката му. Стрелна се през вратата и хукна през полето