Видя и самия Мърфи, кацнал на трактора, а бледият Брайън О’Шей и Дъгъл Фин му помагаха да събере сеното. Това се наричаше задружност. Тук никой не бе сам, щом ставаше дума да се прибере сеното или да се засее на пролет.
Ако днес О’Шей и Фин работеха за Мърфи, то утре или вдругиден, той щеше да се труди за тях. Никой нямаше да го моли. Тракторът, плугът или два чифта силни ръце и як гръб просто щяха да се присъединят, за да се свърши работата.
Каменните огради може и да отделяха имота на един от имота на друг, но любовта им към земята ти обединяваше.
Тя вдигна ръка, помаха в отговор на поздрава на тримата фермери и като береше цветя, продължи към къщи.
Някъде отвисоко се спусна сврака и прелетя над главата й, без да спира да грачи свирепо. Само след миг Маги разбра причината — Кон, изплезил щастливо език, изскочи от сеното.
— Пак ли помагаш на Мърфи? — наведе се да го погали тя. — Чудесен фермер си, повярвай ми Хайде, иди при тях.
С весел лай Кон се спусна като стрела към трактора. Маги спря и се огледа. Обкръжаваше я златно сено, зелени поля, лениви крави и сенки от каменните огради, оставени от памтивека от поколения Конканън, а сега и от Мърфи. Видя наситено кафявия цвят на земята, където сееха картофи. И над всичко това синьото като разцъфнала метличина небе.
Засмя се щастливо на глас и хукна през полето.
Може би заради прелестния ден, може би заради зашеметяващото чувство, че е постигнала първия си значителен успех, но сърцето й биеше диво. Или от песента на птиците, които чуруликаха, сякаш сърцата им щяха да се пръснат, или от аромата на дивите цветя, събрани от собствените й ръце, но когато застана пред вратата на къщата си и надникна в кухнята, бе останала без дъх не само защото бе тичала.
Той седеше до масата, елегантен, с шития по поръчка английски костюм и ръчно изработени обувки. Куфарчето с документи бе отворено, писалката — извадена. Усмихна се, като го видя да работи тук, сред целия безпорядък, върху грубата дървена маса. Ако си беше у дома, сигурно щеше да я използва за дърва в камината.
Слънцето нахлуваше през прозорците и отворената врата; златисти отражения проблясваха върху писалката му, докато той пишеше с четливия си почерк. Пръстите му заиграха по бутоните на калкулатор, поколебаха се и отново започнаха. Виждаше профила му, съсредоточения израз, очертан от черните му вежди до решителната уста.
Пресегна се към чая, отпи и продължи да пресмята цифрите. Остави чашата. Написа нещо. Зачете се.
Елегантен, ето какъв беше. И привлекателен, призна тя, по толкова мъжки начин. И толкова компетентен и овладян, колкото малката машинка, с която обработваше цифрите. Този мъж нямаше да тича през огрените от слънцето поля и никога нямаше да заспи под лунните лъчи.
Но той бе повече, отколкото тя си представяше в началото, много повече. Вече си даваше сметка за това.
Обзе я неистово желание да разхлаби внимателно възела на вратовръзката, да разкопчее ризата му и да докосне мъжа под тях.
Маги рядко не задоволяваше желанията си.
Вмъкна се вътре. Сянката й още падаше върху документите пред него, когато тя възседна скута му и долепи устни към неговите.
Шок, удоволствие и желание го пронизаха едновременно. И трите чувства бяха остри като стрели. Писалката се изтърколи на пода, а ръката му се зарови в косите й, преди отново да си поеме дъх. Като в мъгла усети разхлабването на вратовръзката.
— Какво… — чу той прегракналия си глас. Необходимостта да запази достойнство, го накара да прочисти гърлото си и леко да я отдръпне от себе си. — Какво значи всичко това?
— Знаеш какво… — не спираше да обсипва лицето му с целувки. Ухае на скъпо, прецени тя, парфюмиран сапун, колосана риза. — Винаги съм смятала, че вратовръзката е глупава измишльотина. Някакво наказание. Не те ли задушава?
Не, освен когато сърцето му не бе в гърлото.
— Не — Той отблъсна ръцете й, но белята вече бе сторена. Сръчните й пръсти бяха развързали вратовръзката и разкопчали яката. — Какво си намислила, Маги?
— Не е ли повече от очевидно? Дори за човек от Дъблин — тя се засмя, а очите й бяха дяволито зелени. — Донесох ти цветя.
Те бяха притиснати помежду им. Роуган погледна към прекършените стебла.
— Много са хубави. Не трябва ли да се сложат във вода?
Тя отметна глава и се засмя.
— Нещата винаги вървят подред при теб, така ли? Но, Роуган, оттук, където съм седнала, разбирам, че сега нещо друго се върти в главата ти и не ти е точно до ваза.