Не се нуждаеше от компанията на Роуган Суини или на когото и да било друг. Разполагаше със собствената си компания.
Маги взе тръбата и се залови за работа.
Ако би могла да види, Маги би сравнила официалната вечеря, дадена от семейство Конли, с лъскавата сапунена опера, която гледаше по телевизията в деня, когато баща й почина. Всичко искреше и блестеше. Златисти вина от най-добрите изби пълнеха чашите и хвърляха миниатюрни дъги по шлифованото стъкло. Тънки бели свещи допринасяха за елегантността и усилваха светлината от огромния полилей.
Хората около покритата с бродирана покривка маса бяха не по-малко лъскави от салона. Ан бе самото съвършенство на образцова домакиня Денис, позачервен от хубавото ядене и още по-хубавата компания, съзерцаваше дъщеря си с усмивка. Патриша изглеждаше особено пленителна и деликатна като пастелно розовите и кремавите перли но шията й.
Седнал срещу нея, Роуган отпиваше от виното и се стараеше мислите му да не го отвеждат на запад, при Маги.
— Приятно е да се насладиш на спокойна семейна вечеря — обади се Ан, като взе малко парче фазан. Кантарът й показа цял килограм в повече за последния месец — нещо недопустимо. — Надявам се, не си разочарован, че не събрах повече хора, Роуган?
— Разбира се, не. Истинско удоволствие е за мен и то такова, каквото рядко ми се случва напоследък, да прекарам спокойна вечер с приятели.
— Същото споделих и с Денис — продължи Ан. — Не сме те виждали от месеци. Прекалено усилено работиш, Роуган.
— За един мъж никога не може да се каже, че работи прекалено много, щом върши нещо, което обича — подметна Денис.
— О, вие и вашите мъжки дела — засмя се игриво Ан и едва се въздържа да не срита мъжа си под масата. — Прекалено многото работа напряга мъжете според мен. Особено ако няма съпруга, която да го утеши.
Знаейки много добре какво се цели с всичко това, Патриша направи всичко възможно да смени темата.
— Изложбата с произведенията на госпожица Конканън бе голям успех, Роуган. А чувам, индианското изкуство също се посреща добре.
— Американското изкуство заминава за галерията в Корк тази седмица, а нещата на Маги… на госпожица Конканън — за Париж. Тя е направила няколко фантастични неща през последния месец.
— Видях някои от тях. Мисля, че Джоузеф проявява луд интерес към сферата. Онази с всичките цветове и форми вътре. Наистина е доста впечатляваща — Патриша събра ръце в скута си и изчака да сервират десерта. — Чудя се как ли е направено.
— Случайно бях там, когато го направи — той си припомни горещината, кървящите цветове, искрите, — и въпреки това не мога да ти го опиша.
Погледът в очите му накара Ан да застане нащрек.
— Прекалено близкото познаване на творческия процес би развалило удоволствието от крайния резултат, не мислиш ли? Сигурна съм, че за госпожица Конканън това е нещо напълно рутинно. Патриша, нищо не ни каза за малкия си проект. Как вървят нещата с дневното училище?
— Подреждат се добре.
— Представи си, Роуган, нашата малка Патриша ще отваря училище — усмихна се Ан покровителствено.
Роуган осъзна с чувство на вина, че от седмици не е питал Патриша за любимия й проект, и побърза да се осведоми:
— Намери ли място?
— Да. Една къща на площад „Маунтджой“. Сградата, разбира се, се нуждае от известно преустройство. Наех архитект. Наоколо има достатъчно място за детски площадки. Надявам се, всичко да е готово до следващата пролет.
Ясно си го представяше: място, където майките спокойно могат да оставят бебетата и прохождащите си деца, докато са на работа. По-големите ще идват след училище и ще остават, докато работният ден на родителите им приключи. Така щеше да запълни част от празнотата и болката, които изпитваше. Тя и Робърт нямаха деца. Бяха толкова уверени, че имат време. Толкова уверени…
— Убедена съм, че Роуган ще ти помогне с деловите въпроси, Патриша — не спираше Ан. — Все пак не може да се отрече, ти нямаш никакъв опит в подобни неща.
— Тя все пак ми е дъщеря — обади се Денис и намигна. — Чудесно ще се справи.
— Не се и съмнявам — Ан отново изпита желание да забие крак в глезена на съпруга си.
Най-после се оказа насаме с дъщеря си в салона. Мъжете останаха да изпият по чаша портвайн в трапезарията — обичай, който Ан отказваше да смята за старомоден. Освободи прислужничката, която вкара количката с кафе и се нахвърли върху дъщеря си:
— Какво чакаш, Патриша? Оставяш този мъж да ти се изплъзне между пръстите!
— Моля те, не започвай пак — Патриша усети как тъпата болка в пулсиращите й слепоочия прераства в главоболие.