— Искаш да останеш вдовица цял живот ли? — със суров поглед Ан прибави сметана към кафето си. — Казах ти: мина достатъчно време.
— Повтаряш го още след първата годишнина от смъртта на Роби.
— И е самата истина — не се стърпя да отбележи Ан с въздишка. Нямаше сили да продължи да гледа как дъщеря й скърби, самата тя плака дълго и искрено не само за зетя, когото обичаше, но и заради мъката, която не изчезваше от очите на Патриша. — Скъпа, колкото и да не искаме да е така, но Робърт го няма.
— Знам. Приела съм факта и се опитвам да продължа да живея.
— Като откриваш дневна забавачница за децата на други?
— Отчасти — да. Правя го за себе си, мамо, защото желая да работя и да получавам удовлетворение от това.
— Отказвам се повече да те разубеждавам — в знак на помирение Ан вдигна ръце — Щом това е, което истински желаеш, то и аз го желая.
Изражението върху лицето на Патриша омекна, когато се наведе да целуне майка си.
— Знам, че ми мислиш доброто.
— Така е. И именно затова искам Роуган за теб. Не, не се затваряй, момиче. Не можеш да отречеш, че и ти го искаш.
— Винаги ме е привличал — започна Патриша внимателно. — И то доста силно.
— И той изпитва същото към теб. Но ти непрекъснато се дърпаш и чакаш той да предприеме следващата стъпка. А докато чакаш, той се разсейва. И слепец ще види, че се интересува не само от творчеството на онази жена Конканън. А тя не е от онези, дето ще чакат — добави Ан, като размаха пръст. — В никакъв случай. Много бързо ще се ориентира във възможностите, които дават възпитанието и средствата на мъж като Роуган, и ще го грабне, преди да е успял да мигне.
— Дълбоко се съмнявам, че Роуган може да бъде грабнат — отбеляза Патриша сухо. — Той е толкова трезв.
— В някои области — съгласи се Ан, — трябва да ръководиш мъжете, Патриша. Да се стараеш да ги привлечеш. А ти не полагаш усилия да привлечеш Роуган Суини. Накарай го да те възприеме като жена, а не като вдовицата на негов приятел. Искаш го, нали?
— Мисля…
— Разбира се, че го искаш. И ако обичаш, се погрижи и той да те поиска.
Патриша почти не пророни дума, докато Роуган я откарваше у дома — до къщата, където живяха с Робърт и от която не можеше да се откаже. Вече не очакваше, че като влезе в някоя стая, ще го завари вътре, нито изпитваше онази остра болка от време на време, когато си припомняше съвместния им живот. Беше къща с добри спомени.
Но дали бе готова да живее в нея сама до края на живота си? Дали бе готова да прекара дните си в грижи за чужди деца и да не създаде свои, които да ощастливят живота й?
Ако майка й бе права и именно Роуган бе мъжът, когото желаеше, защо да не опита да то примами?
— Няма ли да влезеш за малко — предложи тя, когато той я съпроводи до входната врата. — Не е късно, а и аз се чувствам малко неспокойна.
Той си представи празната си къща и часовете, които го деляха от момента, преди отново да се впусне в работа.
— Ако ми обещаеш едно бренди.
— Което да изпием на терасата — съгласи се тя.
Къщата отразяваше не натрапчивата елегантност и безупречния вкус на господарката. Макар винаги да се бе чувствал уютно тук, пред очите на Роуган изникна претъпканата къща на Маги и тясното, неоправено легло.
Дори бутилката с бренди му напомни за Маги. Сети се как в пристъп на гняв разби в камината едно направено от нея шише. И как след няколко дни му изпрати друго.
— Нощта е прекрасна — отбеляза Патриша и го изтръгна от блуждаещите му мисли.
— Какво? А, да — чудесна е — той разклати брендито в чашата, но не отпи.
Лекият бриз ту забулваше с облаци лунния сърп, ту го откриваше и той засияваше ярко на небето. Въздухът бе топъл и ароматен; долитаха само приглушените шумове от уличното движение отвъд живия плет.
— Разкажи ми още за училището — каза Роуган. — На кой архитект се спря? — тя назова фирма, която той одобри — И ние често ползваме услугите им.
— Знам, Джоузеф ми ги препоръча. Страшно много ми помага, но се чувствам виновна, че го откъсвам от работата му при теб.
— Той е в състояние да върши половин дузина неща наведнъж.
— Като че ли няма нищо против да се отбивам често-често в галерията — за да опипа почвата, Патриша се приближи до него и каза: — Липсваше ми.
— Доста неща имах да свърша — той отмести кичур от косата й зад ухото — стар жест, превърнал се в навик, който вършеше несъзнателно. — Ще трябва да отделим малко време. Не сме ходили на театър от седмици.
— Така е — тя взе ръката му и я задържа в своята. — Но се радвам, че сега имаме време и сме сами.