— А, точно човека, който ми трябва — ведър като птичка, Джоузеф надникна в помещението. — Продадох Карлота — самодоволната усмивка на Джоузеф помръкна, щом Роуган се обърна с лице към него — Лош ден, така ли?
— Имал съм и по-добри. Карлота ли казваш? На кого?
— На американска туристка, тази сутрин. Остана абсолютно очарована от Карлота. Ще я изпратим — искам да кажа — скицата, в някакво място, наречено Тусон.
Джоузеф седна на диванчето и запали цигара, за да отпразнува събитието.
— Американката твърдеше, че обожава голи туземци, а нашата Карлота определено е примитивна. Аз самият си падам по голите фигури, но Карлота никога не е била моя тип. Прекалено едра е около бедрата… А и линиите на четката са доста дръзки. На художника очевидно му липсва, да кажем, изтънченост.
— Маслената картина бе определено много хубава — вметна Роуган разсеяно.
— За своя жанр. Доколкото аз самият предпочитам нещо не толкова натрапчиво, няма да съжалявам, когато Карлота замине за Тусон — измъкна малък сгъваем пепелник от джоба и изтръска пепелта от цигарата. — А, да — и за онези акварели от шотландеца. Пристигнаха преди час. Възхитителни са, Роуган. Мисля, че отново откри звезда.
— Чиста случайност. Ако не бях наминал лично да проверя какво става с фабриката в Инвърнес, никога нямаше да видя картините му.
— Уличен артист — Джоузеф поклати глава. — Но това ще се промени, уверявам те. Неговите картини притежават нещо тайнствено, доста нежно и ефирно — златният му зъб проблесна, когато се ухили. — И той е нарисувал гола фигура. Тя ще замести Карлота. И е повече по мой вкус, трябва да призная. Стройна, деликатна и с лека тъга в погледа. Наистина се влюбих в нея.
Млъкна смутено и леко поруменя, защото забеляза Патриша, застанала на вратата. Сърцето му заби безпомощно. „Не е за твоята уста лъжица, момче, напомни си той. Далеч не за твоята уста.“ Докато се надигаше, усмивката му бе зашеметяваща.
— Здравей, Патриша. Чудесно е да те види човек.
Роуган се извърна и реши, че заслужава да бъде пребит, задето е причинил сенките под очите й.
— Здравей, Джоузеф. Надявам се, не ти преча.
— Никак. Красотата винаги е добре дошла тук — той взе ръката й, целуна я и мислено се нарече „идиот“.
— Искаш ли чаша чай?
— Не, не си прави труда.
— Изобщо не е проблем. Така и така скоро ще затваряме.
— Знам. Надявах се, че… — Патриша се стегна. — Джоузеф, нали не възразяваш, но искам да поговоря насаме с Роуган?
— Разбира се, не. — Глупак. Тъпоглавец. Умствено недоразвит. — Ще сляза долу. Ще сложа чайника, в случай че промениш решението си.
— Благодаря ти — тя го изчака да излезе и затвори вратата — Надявам се, не възразяваш, че наминах точно преди да затворите.
— Не — Роуган отново откри, че не знае как да се държи. — Напротив, радвам се, че дойде.
— Не се радваш — обяви тя, но леко се усмихна, за да не прозвучат думите й съвсем рязко. — Застанал си там и бясно се мъчиш да съобразиш, какво да кажеш, как да се държиш. Познавам те прекалено отдавна, Роуган .Може ли да седнем за малко?
— Да, заповядай — приготви се да й подаде ръка, но размисли и я отпусна до тялото си.
Забелязвайки жеста му, Патриша вдигна вежди. Седна и сложи ръце в скута си:
— Дойдох да се извиня.
Сега отчаянието му бе пълно.
— Моля те, недей. Няма нужда.
— Има огромна нужда. Ще имаш добрината да ме изслушаш.
— Пати — той също седна и усети как стомахът му се свива. — Накарал съм те да плачеш. — Това бе повече от очевидно сега, когато седяха толкова близо един до друг. Колкото и внимателно да се бе гримирала, той ясно различи слелите.
— Да, накара ме да плача. И след като се наплаках, се размислих. За себе си — тя въздъхна. — Никога не съм мислила за себе си, Роуган. Мама и татко винаги ме обсипваха с грижи. А и толкова много очакваха от мен. Все се боях, че ще ги разочаровам.
— Това е абсурд…
— Помолих те да ме изслушаш — прекъсна го тя с тон, който го изненада. — И ще го сториш. Ти винаги бе наоколо. От времето, когато бях на четиринадесет? Петнадесет? А и Роби. Бях толкова влюбена в него, че не се налагаше да мисля. Само той бе в главата ми, а след това — да подредя къщата, да създам дом. Когато го загубих, мислех, че ще умра. Бог ми е свидетел, исках го.
Роуган нямаше какво да стори, освен да вземе ръката й.
— И аз го обичах.
— Знам. И ти именно ми помогна да се съвзема. Ти ми помогна да преодолея скръбта. С теб можех да разговарям за Роби, да се смея, да плача. Вие ми бяхте най-добрите приятели, затова бе естествено да те обичам. Стори ми се разумно да изчакам да ме видиш като жена, а не само като отдавнашна приятелка. Тогава нямаше ли да е естествено да се влюбиш в мен, да поискаш ръката ми?