Въздишката й, израз на изненада и учудване, го върна към действителността, сякаш го заляха с ледена вода.
— Моля за… Извинявай — започна да се оправдава той, но замълча, защото тя го гледаше втренчено. — Това е непростимо.
Завъртя се на пети и излезе, докато тя все още бе зашеметена.
Тя направи крачка към него, а името му бе на устните й. Спря се и притисна ръка към сърцето си, което бясно туптеше, отпусна се на стола, защото усети, че колената й се огъват.
Джоузеф? Ръката й се плъзна към поруменелите бузи. „Джоузеф“ — помисли си тя отново. Не, това са глупости. Та те са само бегли познати, просто и двамата имаха слабост към Роуган и към изкуството. Той е… — най-точното, което можеше да измисли, беше бохем. Определено чаровен. Всяка жена, която го види, би го потвърдила.
А и само се бяха целунали. Само една целувка, повтори си тя и посегна да вземе чашата с чай. Но ръката и трепереше и чаят се разля върху масата.
Целувка, осъзна тя сепнато, която я доведе до премаляването и шемета, за които мечтаеше. Целувка, която накара сърцето й да затрепти и да забрави къде се намира.
„Джоузеф“ — мина й отново през ума и хукна да го намери.
Зърна го навън и се спусна покрай Роуган, без да му каже дума.
— Джоузеф!
Той се спря и тихичко изруга. „Сега ще си го получа“ — помисли си с горчивина. Тя ще го зашлеви — както впрочем заслужаваше — и понеже не бе излязъл достатъчно бързо, ще го направи пред свидетели. Решил да приеме неизбежното, той се обърна и отметна коса от раменете си.
Тя се спря на сантиметри от него.
— Аз… — напълно забрави какво се канеше му да каже.
— Имаш пълното право да си ядосана — увери я той. — Няма значение, че нито за миг не съм искал да те обидя. По дяволите! Какво очакваше? Влезе и бе толкова красива и тъжна. Сякаш се бе загубила. Не успях да се въздържа, за което се извинявам.
Наистина изпитваше чувството, че се е загубила. Питаше се дали ще я разбере, ако сподели с него, че знае къде се намира и накъде отива, и все пак се чувства загубена? Реши, че вероятно ще я разбере.
— Ще вечеряш ли с мен?
Той примигна, отстъпи назад и се втренчи в нея.
— Какво?
— Ще вечеряш ли с мен? — повтори тя. Усещаше се замаяна, безразсъдна. — Тази вечер. Сега.
— Искаш да вечеряме заедно? — той произнасяше бавно всяка дума. — С мен? Тази вечер?
Изглеждаше така озадачен, така не на себе си, че тя се засмя.
— Да. Всъщност не. Не това искам.
— Добре — той кимна сковано и се отправи навън.
— Не искам да вечерям — провикна се тя така високо, че няколко минувачи извърнаха глави. Защо ли се чувстваше толкова безразсъдна. Е, не съвсем безразсъдна. — Искам да ме целунеш отново.
Това го накара да се закове на място. Обърна се, подмина насърчителното намигане на някакъв мъж с щампована на цветя риза и тръгна към нея. Вървеше като слепец, който опипва пътя.
— Не съм сигурен, че чух какво каза.
— Тогава ще го кажа простичко — тя преглътна надигащата се гордост. — Искам да ме отведеш у вас, Джоузеф. И искам пак да ме целунеш. И освен, ако дълбоко не греша, какво изпитваме и двамата, искам да ме любиш — тя пристъпи към него. — Разбираш ли какво казвам? Съгласен ли си?
— Дали съм съгласен? — той обви лицето й с ръце и се взря в очите и. — Ти си загубила ума си. И слава Богу! — засмя се и я притисна към себе си. — О, повече от съгласен съм, Пати, скъпа. Много повече от съгласен.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Маги дремеше, с глава върху подпрените на кухненската маса ръце.
Денят на пренасянето в новата къща се оказа истински кошмар.
Майка й се оплакваше през цялото време от всичко — като се започнеше от непрестанния дъжд и се стигнеше до пердетата, които Бриана окачи на широкия прозорец във всекидневната на новата къща. Но кошмарният ден си струваше, защото накрая Маив бе настанена в собствен дом, Маги изпълни обещанието си и Бриана вече бе свободна.
Маги не бе очаквала, че ще я връхлети такова чувство на вина, когато Маив се разрида: с превит гръб и лице, захлупено в шепи, тя плачеше, а обилните горещи сълзи се промъкваха между пръстите. Не, не бе очаквала да изпита вина или състрадание към жената, която не престана да я проклина, докато най-после избухна в плач.
В крайна сметка Лоти с нейното неизчерпаемо веселие взе нещата под свой контрол. Набързо изпрати Бриана и Маги, убеждавайки ги да не се безпокоят, изобщо да не се безпокоят, тъй като сълзите са така естествени, както и дъждът. И колко хубаво е подредено всичко, уверяваше ги тя, докато ги избутваше към входната врата. Също като в кукленска къща. Ще се справят чудесно. Ще им бъде уютно като на котки.