Само дето не ги натика в камионетката на Маги.
Е, всичко бе свършило и беше както трябва. Само че тази вечер нямаше да гърми никакво шампанско.
Маги бе гаврътнала едно уиски, за да се съвземе, и просто се стовари от изтощение до масата. Дъждът продължаваше да барабани по покрива, здрачът преминаваше в мрак.
Телефонът иззвъня, но не я събуди. Звънеше настойчиво, а тя продължаваше да дреме. Ала гласът на Роуган разсея умората й и я накара да се ококори.
— Очаквам да се чуем до сутринта, тъй като не разполагам нито с време, нито с търпение да идвам лично да те взема.
— Какво? — Все още замаяна от съня, тя премига като бухал и се огледа из тъмната стая. Ха, та тя бе готова да се закълне, че е тук, срещу нея и я безпокои.
Раздразнена, че прекъснаха дрямката й, което й напомни колко е гладна, а в къщата нямаше с какво да нахрани дори едно птиче, тя се отдръпна от масата.
Реши да отиде до Бри. Щеше да изтършува кухнята. Може би щяха да се развеселят взаимно. Тъкмо посягаше да вземе шапката си, когато зърна нетърпеливото премитаме на телефонния секретар.
— Какъв тормоз! — промърмори тя, но натисна копчетата, лентата се пренави и пусна записа.
— „Маги — гласът на Роуган отново изпълни стаята. Усмихна се — значи той я беше събудил все пак. — Защо, по дяволите, никога не отговаряш на това проклето нещо? Вече е обяд. Искам да ми се обадиш веднага щом се върнеш от ателието. Важно е. Трябва да обсъдя нещо с теб. И така… Липсваш ми. Дяволите да те вземат, Маги, липсваш ми!“
Съобщението свърши и преди да успее да му се наслади напълно, последва ново:
— „Да не мислиш, че няма какво друго да върша, освен да говоря на тази проклета машина?“
— Не мисля, но ти я постави — отвърна тя.
— „Сега е четири и половина и трябва да отида до галерията. Може би не съм бил достатъчно ясен. Трябва да разговарям с теб и то днес. В галерията ще съм до шест, после ще ме намериш вкъщи. Никак не ме интересува колко си потънала в работа. Дяволите да те вземат, че си толкова далеч от мен!“
— Този мъж прекарва повечето време в ругатни, вместо да се занимава с нещо друго — промърмори тя. — А и ти си точно толкова далеч от мен, колкото аз от теб, Суини.
Сякаш в отговор, гласът му се разнесе отново:
— „Ти безотговорна, идиотска, безчувствена твар. Сега какво — да умра от тревога, че си се взривила с идиотските си химикали или си подпалила косите си? Да е жива и здрава сестра ти, че се обажда на телефона. Знам със сигурност, че си там. Вече е осем, а аз имам ангажимент за вечеря. Слушай ме внимателно, Маргарет Мери. Пристигай в Дъблин и вземи паспорта си. Няма да си губя времето да ти обяснявам защо, просто направи, каквото ти казвам. Ако не можеш да хванеш редовния полет, ще наредя да изпратят самолета на компанията. Очаквам да се чуем преди сутринта, защото нямам нито време, нито търпение да идвам да те вземам.“
— Да ме вземеш! Сякаш би могъл! — тя остана известно време намръщена пред апарата. Значи от нея се очаква да отиде в Дъблин, така ли? Само защото той е наредил. Без нито веднъж да каже „Моля те“, или „Ако желаеш“, а само — прави, каквото ти казвам.
Адът ще се скове от ледове, преди тя да му достави това удоволствие.
Забравяйки за глада си, излезе от стаята и се понесе по стълбите. Да отиде в Дъблин, фучеше тя. Колко е нахален този мъж, да я командна по такъв начин.
Издърпа куфара от килера и го сложи на леглото.
Да не би да си въобразява, че толкова иска да го види, та ще зареже всичко и ще хукне да изпълнява желанията му? Щеше да открие, че далеч не е така. О, да, повтори си тя, докато хвърляше дрехи в куфара. Не може да я командва, щеше да му го съобщи лично. Лице в лице.
Съмняваше се, че ще й благодари за това.
— Айлийн, до края на деня очаквам да получа по факса прегледаните сметки от Лимерик — седнал зад бюрото, Роуган отметна и тази задача от списъка и разтърка врата си, за да разсее напрежението. — И искам да видя доклада за реконструкцията там веднага щом пристигне.
— Обещаха да го изпратят до обяд — Айлийн, привлекателна брюнетка, която управляваше офиса със същото умение, както съпруга и трите си деца, си записа нещо. — В два часа имате среща с господин Грийнвалд. Относно промените в каталога за Лондон.
— Да, знам. Той пиеше мартини.
— Водка — поправи го Айлийн. — С две маслини. Да се погрижа ли за табла със сиренца, за да предотвратим залитането му, когото си тръгва?
— Добре би било — Роуган барабанеше с пръсти по бюрото. — Няма ли още никакво обаждане от Клар?
— Поне до този момент, не — тя го стрелна с бърз, заинтригуван поглед изпод дългите си мигли. — Ще ви уведомя, ако госпожица Конканън звънне.