Той издаде някакъв звук, който можеше да означава свиване на рамене.
— Иди и отново се опитай да се свържеш с Рим.
— Ей сега. А, да — на бюрото ми е черновата на писмото до Инвърнес, ако искате да го видите.
— Дай го. И добре ще бъде да изпратим телеграма до Бостън. Сега колко с часът там? — канеше се да погледне циферблата, когато някакво цветно петно на прага привлече вниманието му.
— Маги?
— Точно така — тя остави куфара да тупне на земята и сложи свитите си в юмрук ръце на кръста. — Имам няколко думи за вас, Суини — тя потисна гнева си, колкото да кимне към жената, която ставаше от стола пред бюрото на Роуган. — Вие навярно сте Айлийн?
— Да. Истинско удоволствие е най-после да се срещнем, госпожице Конканън.
— И аз се радвам да се запознаем. Трябва да отбележа, че за жена, която работи за тиранин, изглеждате изключително добре — последните думи бяха изречени по-високо.
Устните на Айлийн трепнаха. Тя се прокашля и затвори стенографския бележник.
— Благодаря ви. Ще желаете ли още нещо, господин Суини?
— Не ме свързвай с никого.
— Да, сър — Айлийн излезе и затвори леко след себе си.
— Е — започна Роуган, като се облегна назад и започна да потупва писалката о дланта си, — значи все пак получи съобщението ми?
— Получих го.
Тя тръгна към него. Или, по-точно, тръгна наперено към него, все още с ръце на кръста и блеснали очи.
Не се притесняваше да признае, че я желае.
— Кой си въобразяваш, че си? — тя стовари длани върху бюрото му и накара писалките да издрънчат. — Да, подписах да работя за теб, Роуган Суини, и да — любих се с теб, за мое безкрайно съжаление. Но това не ти дава право да ме командваш или да ме ругаеш на всеки пет минути.
— Не съм разговарял с теб от дни насам — напомни й той. — Така че, как мога да съм те ругал?
— Чрез отвратителната си машина, която впрочем изхвърлих тази сутрин на боклука.
Съвсем спокойно той отбеляза нещо в бележника си.
— Не се дръж така.
— Просто си записах да ти бъде доставен нов телефонен секретар. Виждам, не си имала трудности да вземеш редовния полет.
— Трудности? От момента, в който влезе в работилницата ми, само ти ми създаваш трудности. Нищо друго. Въобразяваш си, че всичко е твое — не само творбите ми, което е достатъчно лошо, но и аз самата. Пристигнах, за да ти кажа, че няма да успееш. Няма да допусна… Къде отиваш? Не съм свършила!
— Не съм си и помислил, че си свършила.
Отиде до вратата, заключи я и се върна.
— Отключи веднага!
— Няма.
Усмивката му не я успокои ни най-малко.
— Да не си посмял да ме докоснеш.
— Точно това се каня да сторя. Всъщност готвя се за нещо, което не съм правил в този кабинет нито веднъж през дванадесетте години, откакто работя тук.
Сърцето й започна да бие лудо.
— Няма да посмееш
„Е — помисли си той — най-после да я шокирам.“ Проследи как погледът й се насочва към заключената врата и се хвърли върху нея.
— Можеш да продължиш да ми крещиш, след като приключа с теб.
— Да приключиш с мен? — още докато замахваше да го удари, устните му се впиха в нейните. — Махай грубиянските си ръце от мен!
— Ръцете ми ти харесват — обяви той и ги използва, за да съблече жакета й. — Ти ми го каза.
— Излъгах те. Няма да допусна това, Роуган — от устата й се изтръгна стон, когато горещите му устни се плъзнаха по шията й. Щом успя да си поеме дъх, заяви: — Ще викам, докато покривът се сгромоляса.
— Давай — той я ухапа не особено нежно. — Обичам гнева ти.
— Дяволите да те вземат! — промърмори тя и без съпротива се остави да я свлече на пода.
Беше бързо и страстно. Разгорещено любене, което приключи много скоро. Но бързината не намали силата. Те лежаха един до друг с преплетени, потреперващи крайници. Роуган изви глава, за да я целуне по брадичката.
— Хубаво, че намина, Маги.
Тя събра достатъчно сили, за да го удари леко с юмрук но рамото.
— Махай се от мен, грубиянино.
Щеше да го отблъсне, но той вече бе успял да се измести и я обърна върху скута си.
— Така по-добре ли е? — осведоми се той.
— От кое? — попита тя ухилено, но се сети, че е бясна. Отдръпна се и седна на килима, където започна да оправя дрехите си. — Трябва да ти кажа, че си много нахален, Роуган Суини.
— Защото те свлякох на пода.
— Не — тя закопча джинсите си. — Глупаво е да казвам подобно нещо, когато ми достави удоволствие.
— Доста очевидно беше.
Метна му смразяващ поглед, а той стана и й подаде ръка.
— Така нищо няма да излезе. За кого се мислиш, че да ме командваш и да ми нареждаш какво да правя, без дори да споменеш думи като „искаш ли“, „желаеш ли“?