Прихвана я и я изправи на крака.
— Но все пак дойде, нали?
— Тук съм, прасе такова, за да ти кажа, че няма да търпя подобно отношение. Почти месец мина, откакто излезе от вратата на къщата ми, свирукайки си и…
— Липсвал съм ти?
Тя изсъска:
— Не си! Зарината съм с работа, за да си губя времето в мисли по теб. О, я си оправи връзката, че приличаш на пияница.
Той изпълни молбата и.
— Липсвал съм ти, Маргарет Мери, макар никога да не си даде труда да ми го кажеш, когато все пак успявах да се свържа по телефона.
— Не обичам да разговарям по телефона. Как да кажа нещо на някого, когото не виждам? А и ти изместваш въпроса.
— Какъв е въпросът? — той се облегна на бюрото.
— Отказвам да ме командваш. Не съм някоя от прислужниците ти или от подчинените ти и ако обичаш — запомни това. Дори си го запиши в елегантното си кожено бележниче, за да не го забравиш. Но повече да не си посмял да ми казваш какво да правя — тя въздъхна с облекчение. — Е, сега, като изяснихме този въпрос, да си вървя.
— Маги, ако нямаше намерение да оставаш, защо помъкна куфара?
Тук я хвана натясно. Изчака търпеливо, докато раздразнение, изумление и объркване пробягаха по лицето й.
— Може би искам да поостана ден-два в Дъблин. Мога да правя каквото си искам, нали?
— М-м-м-м… А носиш ли си паспорта?
Тя го стрелна гневно.
— И какво, ако го нося?
— Слава Богу! — той заобиколи бюрото и седна на стола. — По този начин че спестим време. Опасявах се да не проявиш упорство и да пристигнеш без него. Щеше да е досадно да се връщаме да го вземем. — облегна се и се усмихна — Защо не седнеш? Да помоля ли Айлийн да донесе чай?
— Не желая да сядам и не искам чай — скръствайки ръце на гърдите си, тя му обърна гръб и се загледа в картината на стената. — Защо не се върна?
— По няколко причини. Едната — бях до гуша в работа. Трябваше да разчистя някои неща, за да си освободя време. И, второ, за известен период исках да бъда далеч от теб.
— Така ли? — тя не откъсваше поглед от ярките цветове на картината. — И защо?
— Защото не желаех да призная, колко много всъщност искам да съм с теб. — той изчака, след което поклати глава. — Виждам, че не следва никакъв отговор. И-аз-исках-да-съм-с-теб.
— Исках. Не че нямам свой собствен живот, но на моменти бих се радвала на компанията ти.
Ясно, трябваше да се задоволи с толкова.
— И точно това ще получиш. Би ли седнала за момент, Маги? Трябва да обсъдим няколко неща.
— Добре.
Настани се на стола пред бюрото. Той изглеждаше съвсем на място тук, мина и през ум. Пълен с достойнство, компетентен, спокоен. Въобще не приличаше на мъж, който ще се впусне в бурна любов върху килима. Това я накара да се усмихне
— Какво има? — попита той.
— Чудех се какво ли си е помислила секретарката ти?
Той вдигна вежди.
— Смята, че разговаряме цивилизовано за бизнес, убеден съм.
— Ха! Тя ми се стори интелигентна жена, но ти имаш право да си въобразяваш каквото щеш — доволна от начина, по който очите му се стрелнаха към вратата, тя преметна глезен върху коляното си. — И така — какви делови неща ще обсъждаме?
— Ами… Твоите работи през последните няколко седмици са изключителни. Както знаеш, задържахме десетина неща от първата ти изложба, за да ги пуснем да обиколят през следващата година. Бих искал някои от новите ти работи да останат в Дъблин, но другите вече изпратих в Париж.
— Така ми съобщи и твоята справяща се отлично с работата и много разумна Айлийн — тя започна да потропва с ръка по глезена. — Не си ме извикал чак в Дъблин, за да ми го… Нито пък аз довтасах, за да се отдам на секс върху килима.
— Права си. Бях готов да обсъдим нещата по телефона, но ти никога не си даваш труда да отвръщаш на позвъняванията ми.
— Повечето време бях навън. Може и да разполагаш с правата върху произведенията ми, но не и с мен, Роуган. Имам собствен живот, както вече ти обясних.
— И то няколко пъти — той усети как започва да се ядосва. — Не се бъркам в живота ти. Просто напътствам кариерата ти. И по тази причина заминавам за Париж, за да съм сигурен, че подготовката и изложбата ще минат добре.
Париж! Бе прекарала едва час с него и той вече говореше за раздяла. Отчаяна от натежалото си като олово сърце, тя започна хладно:
— Чудя се как изобщо ти вървят нещата, Роуган? Според мен е по-редно да наемеш хора, които да са в състояние да движат работите, без да се налага постоянно да надничаш зад гърба им.
— Уверявам те, че разполагам с компетентен екип. Въпросът е, че изпитвам голям интерес към твоето творчество и искам лично да се погрижа за подробностите. Искам всичко да е както трябва.