— Объркващо. Срам ме е, че това може да има значение за мен.
— Няма нищо срамно. Просто е въпрос на това, как ще се представи човек.
— Може и така да е, но ще съм ти благодарна, ако не споменеш за нашия разговор пред Роуган.
— Смятай ме за твои изповедник, скъпа.
Погледна през рамото й и Маги видя как лицето му придобива щастливо изражение.
Патриша влезе, поколеба се, след което прекоси лъскавия под.
— Здравей, Маги. Не знаех, че ще идваш в Дъблин.
— И аз не знаех.
Каква беше тази промяна, чудеше се Маги. Приглушената тъга, резервираността бяха изчезнали. Достатъчно бе само да зърне как очите на Патриша заблестяха, когато се срещнаха с тези на Джоузеф, за да разбере отговора „Аха — помисли си тя. — ето каква била работата.“
— Съжалявам, ако ви прекъсвам, но исках да кажа на Джоузеф — Патриша се сепна. — Мисълта ми е… Минавах наблизо и се сетих за деловия ангажимент, който поехме, за уговорката в седем часа…
— Да? — Джоузеф натика ръце дълбоко в джобовете, за да не се пресегне и да я прегърне. — Да, срещата е за седем.
— Опасявам се, че трябва да я направим в седем и половина. Възникна проблем. Исках да те уведомя. Надявам се, няма да обърка плановете ти.
— Ще го уредя.
— Добре. Много добре — тя остана за миг, загледана замечтано в него, но се сети за присъствието на Маги и за добрите обноски: — Ще останеш ли за дълго в града?
— Не, утре заминавам — въздухът така се бе нажежил, че Маги се почуди как ли скулптурите не се разтопяват. — Всъщност време е да тръгвам.
— О, недей да бързаш заради мен. Аз също трябва да вървя — Патриша хвърли още един изпълнен с копнеж поглед към Джоузеф. — Чакат ме. Исках само… Е, довиждане.
Маги изчака Патриша да се отправи към вратата и изсъска:
— Като закован ли смяташ да стоиш тук?
— А? Какво? Извинявай.
Стигна до прага за две секунди. Маги видя как Патриша се обърна, изчерви се и се усмихна. В следващия миг двамата се прегърнаха.
Романтичното сърце, което Маги отричаше, че притежава, се изпълни с радост. Изчака, докато Патриша си тръгна, а Джоузеф стоеше и гледаше след нея като поразен от гръм.
— Значи сърцето ти ми принадлежи, така ли?
Замаяният му поглед изчезна:
— Красива е, нали?
— Не може да се отрече.
— Толкова отдавна я обичам. Още преди да се омъжи за Роби. Никога не съм вярвал, никога и през ум не ми е минавало… — той тихичко се изсмя, все още изпълнен с обич. — Винаги съм мислил, че обича Роуган.
— И аз така реших. Но е ясно, че ти я правиш щастлива — тя го целуна по бузата. — Радвам се за вас.
— То, още… Гледаме да не се разчуе. Поне, докато… Известно време. Родителите й… Сигурен съм, че майка й няма да ме одобри.
— Майка й да върви по дяволите.
— Патриша каза почти същото — усмивка заигра по устните му, като се сети. — Но не ми се ще да създавам проблеми, затова ще те помоля да не казваш.
— Дори и на Роуган?
— Аз работя за него, Маги. Да, приятел ми е, но аз работя за него. А Патриша е вдовицата на един от неговите най-добри и стари приятели. Жена, с която самият той е излизал. Мнозина си мислеха, че тя ще му стане съпруга.
— Не смятам, че Роуган е стоял между тях.
— Дори и така да е, бих предпочел да му кажа аз, когато му дойде времето.
— Това си е твоя работа, Джоузеф. Всъщност твоя и на Патриша. Така че ние двамата си разменихме по една изповед.
— Много съм ти благодарен.
— Няма за какво. Ако Роуган е толкова твърдоглав, че да не одобри връзката ви, тогава заслужава да бъде лъган.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Париж беше горещ, задушен и пълен с хора. Уличното движение бе отвратително. Автомобили, автобуси и мотори бързаха напред-назад, вземаха остри завои, а гумите им свистяха; сякаш шофьорите непрекъснато се предизвикваха на безкрайни пътни дуели. По тротоарите тълпи пъстро облечени хора се разхождаха бавно. Жените, с онези къси полички, които толкова допадаха на Джоузеф, изглеждаха слаби, отегчени и невероятно шикозни. Мъжете, не по-малко модно облечени, ги наблюдаваха, седнали пред малките масички на уличните кафенета, където пиеха червено вино или силно черно кафе.
Цветя имаше навсякъде — рози, гладиоли, невени, карамфили, бегонии преливаха от сергиите на цветарите.
Групи туристи насочваха фотоапарати и камери, за да уловят парижкия живот.
И имаше кучета. Градът бе препълнен с тях; някои ги водеха на каишка, други бягаха свободно, а трети стояха търпеливо пред вратите на магазините. Дори и най-долното псе изглеждаше екзотично, удивително чуждоземно и страхотно френско.