— Не желая проклетия ти аванс. Нямам нужда от него. Сама мога да се издържам.
— И точно това правиш много добре. Това не е благотворителност. Маги, нито дори заем. Просто вложение в бизнес.
— Върви по дяволите, ти и твоят бизнес — лицето й бе порозовяло от срам. — Няма да приема и пени, докато не съм го заслужила. Току-що изплувах от дългове и няма отново да потъвам в тях.
— Господи, колко си упорита — той забарабани с пръсти по масата, премисляйки реакцията й, като се опитваше да разгадае изблика на емоции. Ако тя се ръководеше от гордостта си, той щеше да й помогне да я запази. — Добре, ще възприемем напълно различен подход. Получихме няколко предложения за Отдаване, които отхвърлих.
— Отхвърлил си?
— Ъхъ. Последното, доколкото си спомням, бе тридесет хиляди.
— Лири? — думата неволно се изплъзна от устата й. — Предложени са тридесет хиляди лири и си ги отказал? Ти луд ли си? За теб може да е малко или дори нищо, Роуган Суини, но аз мога да си живея чудесно с такава сума повече от година. Ако така се грижиш за…
— Млъкни — каза той така небрежно, така разсеяно, че тя го стори. — Отказах предложенията, защото възнамерявах аз да закупя произведението след изложбите. Просто ще го купя сега и то ще продължи да участва в изложбите като част от колекцията ми. Ще го оценим на тридесет и пет хиляди.
Той подметна сумата, сякаш е дребна монета, хвърлена на тезгяха.
Нещо у нея трептеше като сърце на подплашена птица.
— Защо?
— По етични съображения не мога да я купя на цената, предложена от клиент.
— Не, искам да кажа, защо желаеш да я купиш?
Той спря мислените си изчисления и я погледна.
— Защото е красива, интимна творба. И защото всеки път, когато я погледна, се сещам как те любих за пръв път. Ти не искаше да я продаваш. Да не мислиш, че не го забелязах изписано на лицето ти още в деня, когато ми я показа? Наистина ли смяташ, че не разбрах колко те боли да се разделиш с нея.
Неспособна да заговори, тя само поклати глава и се извърна.
— Тя бе моя, Маги, още преди да я довършиш. Толкова моя, колкото и твоя. И няма да отиде в други ръце. Никога не съм имал намерение да попадне при друг.
Все така смълчана, тя пристъпи към прозореца.
— Не искам да ми плащаш за нея.
— Не ставай смешна…
— Не искам парите ти — продължи бързо тя, докато все още имаше дъх да говори. — Прав си, тази творба ми е особено скъпа и ще ти бъда признателна, ако я приемеш — загледана през прозореца, тя въздъхна дълбоко. — Ще ми е приятно да знам, че е твоя.
— Наша — произнесе той с такъв той, че я накара да прикове очи в неговите. — Както бе предназначена да бъде.
— Добре, наша — тя въздъхна. — Как мога да ти се сърдя? — попита тя. — Как да се преборя с онова, което ме караш да изпитвам.
— Не можеш.
Опасяваше се, че е прав. Но поне щеше да наложи своето по един по-дребен въпрос.
— Благодарна съм ти, че ми предложи аванс, но не го искам. За мен е важно да получавам само онова, което изкарам, и то когато го изкарам. Останали са ми достатъчно пари, за да преживея. Засега не ми е нужно повече. Каквото трябваше да направя, го направих. Оттук нататък каквото изкарам, е мое.
— Та това са само пари, Маги.
— Лесно ти е да го кажеш, след като винаги си имал повече, отколкото ти е било необходимо — остротата в гласа й така напомняше на тези на майка й, че тя, слисана, млъкна. Пое дълбоко дъх и разкри какво й тежи на сърцето: — Парите винаги бяха болезнена тема в нашия дом, липсата им, способността на баща ми да ги пилее и постоянното натякване на майка ми, която непрекъснато искаше повече. Не искам щастието ми да зависи от лири, Роуган. Плаша се и се смущавам, че може и това да стане.
„Значи за това — помисли си той — тя се бе борила с него през цялото време.“
— Веднъж ми каза, че не всеки ден, когато вдигаш тръбата, мислиш за печалбата, която е на другия и край.
— Да, но…
— И сега ли мислиш така?
— Не, Роуган…
— Спориш със сенки, Маги — той стана и се приближи към нея. — Жената, която си, вече е решила, че бъдещето ще е по-различно от миналото.
— Не бих могла да се върна — промърмори тя. — Дори да искам, не мога да се върна.
— Не, не можеш. Ти си от тези, които винаги вървят напред — той я целуна нежно по веждите. — Ще се облечеш ли вече, Маги? Позволи ми да ти подаря Париж.
Направи го. За близо седмица й показа всичко, което градът предлагаше: от Нотър Дам до интимността на малките задимени кафенета. Всяка сутрин й купуваше цветя от навъсения продавач на ъгъла и апартаментът замириса като градина. Разхождаха се по брега на Сена на лунна светлина; Маги крачеше боса, с обувки в ръка и с полъха на реката в косите. Танцуваха в клубове под звуците на зле изпълнена американска музика, ядяха божествена храна и пиеха прекрасни вина в „Максим“.