Тя го наблюдаваше как търси сред уличните художници някой самобитен талант. И когато той потрепери, защото тя купи не особено хубава картина, изобразяваща Айфеловата кула, само се усмихна и заяви, че изкуството е в душата и не винаги в изпълнението.
Часовете из парижката галерия бяха не по-малко вълнуващи за нея. Докато Роуган заповядваше, ръководеше и подреждаше, тя видя своите произведения да се открояват, благодарение на бдителното му око.
Законен интерес, бе казал той. Не можеше да му отрече, че добре се грижи за интересите си. Бе толкова пристрастен и внимателен към произведенията й през тези следобеди, колкото към тялото й през нощите.
Когато приключи и последната творба заблестя под светлините, тя си помисли, че изложбата е резултат не само на нейните, но и на неговите усилия.
Но партньорството не винаги означава хармония.
— По дяволите, Маги, ако продължаваш да се бавиш, ще закъснеем.
За трети път през последните пет минути Роуган чукаше по вратата на спалнята, която тя бе заключила.
— А ако продължаваш да ми пречиш, ще закъснеем още повече — провикна се тя. — Махай се. Или още по-добре: Иди направо в галерията. Ще дойда сама, когато се приготвя.
— Не може да ти се има доверие — промърмори той, но слухът й бе остър.
— Не ми е нужен пазач, Роуган Суини — бе останала без дъх от напрежение да се опитва да стигне ципа на роклята. — Никога не съм виждала мъж така да се ръководи от стрелките на часовника.
— А аз не съм срещал по-безотговорна към времето жена. Ще отключиш ли най-после? Влудяващо е да се разговаря през вратата.
— Добре, добре — като почти изкълчи ръката си, тя все пак успя да закопчае роклята. Напъха крака в бронзови сандали с идиотски висок ток, прокле се, че като глупачка е последвала съвета на Джоузеф, и отвори вратата. — Нямаше да се забавя толкова, ако правеха женските дрехи така практични, както мъжките. При вас ципа лесно се стига — тя оправи късата рокля. — Е? Става ли, или не?
Той не каза нищо, а й даде знак да се завърти. Тя само забели очи и изпълни желанието му.
Роклята бе без презрамки, почти без гръб, а полата свършваше предизвикателно до средата на бедрото. Блестеше в разноцветни оттенъци бронзови, медни, златни. Косите й повтаряха някои тоновете и тя приличаше на пламъче на свещ изящна и искряща.
— Маги, дъхът ми спря.
— Шивачката не е била разточителна с плата.
— Възхищавам се от нейната пестеливост.
Продължаваше да я зяпа и тя не се стърпя:
— Нали уж бързахме?
— Промених решението си.
Веждите й се стрелнаха нагоре, когато той тръгна към нея.
— Предупреждавам те, че ако ме извадиш от тази рокля, твоя ще е отговорността отново да ме сложиш в нея.
— Колкото и примамливо да звучи това, ще трябва да изчака. Приготвил съм ти подарък и излиза, че звездите са напътствали избора ми. Смятам, че това ще върви чудесно с роклята ти.
Той бръкна във вътрешния джоб на фрака и извади тънка кадифена кутийка.
— Ти вече ми купи подарък: огромното шише парфюм.
— Тя е за мен — той се наведе и помириса голата плът на рамото й. Дъхът на опушено сякаш бе създаден за Маги. — Предимно за мен. А това е за теб.
— Е, тъй като е прекалено малко, за да е пак някой телефонен секретар, ще го приема — но когато отвори кутийката, смехът застина в гърлото й. Рубини като пламъци се редуваха с бели искрящи диаманти на колието от три реда, свързани със златни плетеници. Никаква деликатна огърлица, а дръзка и блестяща светкавица, искряща от цветове, топлина и блясък.
— Нещо, което да ти напомня Париж — обясни Роуган, докато изваждаше колието от кутийката. Бижуто потече като кръв и вода между пръстите му.
— Но това са диаманти, Роуган. Не мога да нося диаманти.
— Как да не можеш? — той плъзна бижуто около шията й, а очите му останаха загледани в нейните, докато закопчаваше огърлицата. — Може би не бива да ги носиш самостоятелно. Ще бъдат доста студени и няма да ти отиват. Но с другите камъни… — отстъпи, за да прецени ефекта. — Да, напълно са подходящи. Приличаш на езическа богиня.
Тя не успя да се стърпи и погали скъпоценните камъни. Чувстваше ги топли върху кожата си.
— Не знам какво да ти кажа.
— Кажи: Благодаря, Руган. Прекрасна е.
— Благодаря, Роуган — на устните й цъфна широка усмивка: — Повече от прекрасна е. Направо е зашеметяваща.
— Като теб — той я целуна и я тупна по дупето. — Хайде, мърдай или ще закъснеем. Къде ти е наметката?