— Кажи какво си намислила?
— Добре — чувстваше се глуповато, но се надяваше да не звучи така. — Искам да превърна къщата в пансион.
— Да я превърнеш в хотел? — зяпна Маги. — Искаш наоколо да се навъртат чужди хора и да плащат за подслона си? Никога няма да имаш спокойствие, Бриана и ще се налага да работиш от сутрин до вечер.
— Приятно ми е да има хора наоколо — отвърна Бриана хладно. — Не всички искат да са отшелници като теб. А усещам у себе си дарбата да правя нещата уютни. Нося го в кръвта си — тя вирна решително брадичка. — Как баба продължи да държи хотела на дядо, след като той почина. Значи и аз ще се справя.
— Не съм казала, че няма да се справиш. Просто не разбирам защо искаш непознати да се навъртат тук ден и нощ.
Дори при мисълта за подобно нашествие потреперваше.
— Само се моля да идват. На спалните горе им трябва освежаване, разбира се — докато споделяше подробностите, очите на Бриана грееха. — Малко боя и тапети. Един, два нови килима. А и Господ ми е свидетел, че тръбите се нуждаят от подмяна. Всъщност направо се налага да има още една баня, но мисля, че килерът в дъното на коридора горе може да се приспособи, ако направя малък апартамент тук, до кухнята, за майка, никой няма да я безпокои. Ще поразширя цветната градина, ще поставя и надпис. Не нещо натрапчиво, не, един малък, елегантен и приятен надпис.
— Ти желаеш това — отбеляза Маги, наблюдавайки блясъка в очите не сестра си. — Наистина го желаеш.
— О, да! Искам го.
— Тогава го направи — Маги сграбчи ръцете й. — Направи го, Бри! Освежи стаите и подмени канализацията. Постави изящна табелка Той желаеше това за теб.
— Мисля, че да. Смееше се така сърдечно, когато му го разказвах.
— Да, умееше да се смее.
— Целуна ме и се пошегува, че като внучка на хотелиер ще съхраня традицията. Ако не правя голям ремонт, Мога да започна още през това лято. Туристите идват из западните околии през топлия сезон и търсят уютно, удобно местенце да прекарат нощта. Мога да… — Бриана притвори очи. — Боже, какво приказвам, а утре погребваме татко.
— Точно такива приказки би искал да чуе — Маги усети, че отново може да се усмихва. Такъв грандиозен замисъл. Щеше да го приветства от все сърце.
— Нас, от рода Конканън, много ни бива по грандиозните замисли — поклати глава Бриана.
— Бриана, там, на скалите, той говореше за теб. Нарече те неговата роза. Би искал да разцъфнеш.
„А тя бе неговата звезда“ — помисли си Маги. Щеше да направи каквото зависи от нея, за да заблести.
ТРЕТА ГЛАВА
Беше сама. Повече от всичко на света обичаше да бъде сама. От прага на къщурката си наблюдаваше как дъждът се излива върху нивите на Мърфи Мълдун и плющи диво по тревата и камъните, в същото време зад гърба й, слънцето си пробиваше път решително и оптимистично Слоестото небе обещаваше всевъзможни капризи на времето.
Такава бе Ирландия.
За Маргарет Мери Конканън дъждът бе нещо превъзходно. Често го предпочиташе пред топлите слънчеви лъчи и безоблачното синьо небе. Меката сива завеса на дъжда я откъсваше от света и което бе по-важно, отделяше света от нея, ако не се смятаха хълмовете, нивите и лъскавите петнисти крави наоколо.
Защото, макар фермата, каменните огради и зелените поля отвъд лехите с шарени обички вече да не принадлежаха нито на Маги, нито на семейството й, това местенце тук — тази малка дива градина и влажният пролетен въздух — бе единствено нейно.
Истина е, че бе фермерска дъщеря. Ала не се занимаваше със земеделие. През петте години, откакто почина баща й, тя се зае да изгради свое кътче и да остави нещо след себе си, както той я бе заклел да стори. Може би все още не бе успяла, кой знае колко, но продължаваше да работи и да продава. Вече продаваше свои произведения в Голуей и Корк, както и в Енис.
Нямаше нужда от нищо повече. Според нея притежаваше достатъчно. Е, навярно желаеше още нещичко, но знаеше, че желанията — колкото огромни и силни да са — не плащат сметките. Знаеше също, че за осъществяването на някои амбиции, понякога се заплаща прекалено скъпо.
От време на време ставаше раздразнителна или неспокойна, но бе достатъчно само да си напомни, че трябва да е точно тук и да прави каквото си е избрала сама.
Ала в утрини като днешната, когато дъждът и слънцето воюваха, тя си спомняше за баща си и за неосъществените му мечти.
Умря, без да остави богатство, не постигна никакви успехи, дори не опази земите, принадлежали на рода Конканън от поколения.
Не изпитваше съжаление, че толкова много от наследството й бе отишло за образование и за изплащане на дълговете, натрупани от чудатите начинания на баща й. Може би я обземаше известно сантиментално настроение и съжаление за хълмовете и нивите, където нявга бе лудувала с пялата дързост и невинност на младостта Но това бе минало. Честно казано, не желаеше да потъне в грижите, които подобна собственост изисква. Ярко проявеният копнеж у сестра й Бриана, копнеж да отглежда всевъзможни дарове на земята, й бе съвършено чужд. Да, радваше се на градинката си, на едрите разцъфнали цветя и техния аромат, но цветята растяха и без нейните грижи.