— Не ми обяснявай, че трябва да циркулирам наоколо — започна тя, като взе думите от устата му. — Искам да ти кажа нещо.
— Стига да го сториш бързо. Не върви да монополизирам художника.
— Няма да ми отнеме много да ти съобщя, че това е най-милото нещо, което някой някои е правил за мен. Никога няма да го забравя.
Той не обърна внимание на забързания френски говор, който някаква жена лееше през рамото му, а поднесе ръката на Маги към устните си.
— Не исках отново да си нещастна, а беше най-простото нещо на света да уредя пристигането на Бриана.
— Може и да е било просто — възрази тя, защото се сети за проявата му на човечност, като прие опърпания художник в кабинета си в Дъблин, — но не намалява стойността на жеста. И за да покажа какво означава това за мен, не само ще остана до края на вечерта, когато и последният посетител се изниже през вратата, но и ще разговарям с всички.
— Любезно?
— Любезно! Няма значение колко пъти ще чуя думата дълбочина.
— Това се казва момиче на място — той я целуна по носа. — Хайде, хващай се за работа.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ако Париж смая Маги, то Южна Франция, с просторните плажове и покрити със сняг планини в далечината, я изуми. Вилата на Роуган, с изглед към Средиземно море, бе далеч от шума на уличното движение и тълпите, втурнали се към магазините или кафетата.
Хората, излегнати тук-там по плажа, бяха просто като точици върху картината, която представляваха водата, пясъкът, полюшващите се лодки и безкрайното безоблачно небе.
От терасите, опасали вилата, се виждаха ширнали се поля, насечени от каменни огради, напомнящи гледката от прага на къщата й в Клар. Но тук земята се издигаше на огрени от слънце тераси, обрасли с лозя, следвани по-нагоре от зелени гори, които преливаха в подножието на великолепните Алпи.
Земите на Роуган бяха покрити с цъфнали цветя и храсти, сред които се издигаха маслинови дръвчета и фонтани. Тишината се нарушаваше единствено от крясъците на гларусите и шумът на прибоя.
Напълно доволна, Маги се изтегна на един тапициран шезлонг на обляната от слънчева светлина тераса и започна да нахвърля скици
— Бях сигурен, че ще те намеря тук — каза Роуган, излизайки от къщата, и я целуна нежно и интимно по главата.
— Невъзможно е човек да остане вътре в такъв ден — тя присви очи насреща му, а той се наведе да закрепи на носа й слънчевите очила, които беше захвърлила на масата. — Приключи ли с деловата си работа?
— Засега — настани се до нея, без да й пречи на гледката. — Съжалявам, че се забавих. Но един разговор сякаш повлича друг.
— Няма значение. Обичам да съм сама.
— Забелязал съм го — надникна в скицника й. — Морски пейзаж?
— Не можах да устоя. Реших да нарисувам част от околността, за да я покажа на Бри. Париж й достави такова огромно удоволствие.
— Жалко, че остана само един ден.
— Един прекрасен ден. Още не мога да повярвам, че съм се разхождала по левия бряг на Сена със сестра си. Сестри Конканън в Париж — продължаваше да се радва и да се смее щастливо, всеки път, щом се сетеше за прекараното заедно време. — Тя никога няма да го забрави, Роуган — пъхвайки молив зад ухото си, Маги хвана ръката му. — Нито пък аз.
— Вече ми благодарихте и двете. А и истината е, че единствената ми заслуга бе да проведа няколко телефонни разговора. Като споменах телефон — един от разговорите, който ме позабави сега, бе позвъняване от Париж — Роуган се пресегна и взе кехлибарено зърно грозде от кошницата с плодове на масата. — Имаш предложение, Маги, от граф Дьо Лорейн.
— Дьо Лорейн? — тя сви устни и зарови из паметта си. — А, онзи слаб възрастен мъж, с бастуна, който говореше с хриптене?
— Да — на Роуган му бе забавно да слуша как описва като слаб възрастен мъж един от най-богатите мъже във Франция. — Иска да ти предложи аванс, за да направиш подарък за сватбата на внучката му през декември.
Инстинктът й моментално я накара да се наежи.
— Няма да приема никакви аванси, Роуган. Разбрахме се за това още в началото.
— Да, така е — Роуган взе още едно зърно и го пъхна в устата на Маги, за да я накара да замълчи. — Но е мое задължение да те осведомявам за всички предложения, които постъпват. Не намеквам, че трябва да приемеш, макар че би допринесло много за твоята кариера, а също и за „Уърлдуайд“. Просто изпълнявам задълженията си на твой мениджър.
Наблюдавайки го изпод вежди, Маги глътна гроздето. Гласът му, отбеляза тя, бе така захарен, както и плодът.
— Няма да приема.
— Изборът, естествено, е твой — той махна с ръка, за да даде да се разбере, че темата е приключена. — Да позвъня ли да ни донесат нещо студено за пиене. Лимонада или чай с лед?