— Не — Маги взе молива от ухото си и забарабани по скицника. — Не се интересувам от поръчки.
— И правилно — съгласи се той разпалено. — Изложбата ти в Париж е не по-малко успешна от тази в Дъблин. Напълно съм убеден, че това ще се случи в Рим и в другите градове. Пое по пътя, Маргарет Мери — той се наведе и я целуна. — А освен това молбата на графа няма нищо общо с поръчка. Той е напълно склонен да остави всичко в твои ръце.
Маги предпазливо смъкна очилата по-ниско на носа и го погледна над стъклата.
— Опитваш се със сладки приказки да ме подмамиш да го направя.
— Нищо подобно — но всъщност точно това целеше. — Трябва да добавя обаче, че графът, доста уважаван ценител на изкуството между другото, е готов да заплати добре.
— Не се интересувам — намести очилата си и изруга. — Колко означава „добре“?
— До равностойността на петдесет хиляди лири, но като знам колко си непреклонна на тема пари, въобще не се замисляй по въпроса. Казах му, че едва ли ще се заинтересуваш от предложението му. Искаш ли да отидем на плажа? Или на разходка с кола?
Преди да успее да стане, тя го сграбчи за яката.
— Гъвкав си като змиорка, Суини.
— Когато се налага.
— Може да е всичко, което реша да направя, нали така? Абсолютно каквото искам?
— Да — той прокара пръст по рамото й, което започваше да придобива цвета на зряла праскова. — Само…
— А, ето я уловката
— …да е синьо — обяви Роуган и се ухили. — Иска да е синьо.
— Синьо значи? — усети, че я напушва смях. — И кой нюанс по-точно?
— Като цвета на очите на внучката му. Твърди, че са сини като небето през лятото. Тя, изглежда, е любимката му и след като видял творбите ти в Париж, нищо не може да го задоволи освен нещо, правено специално за нея от прекрасните ти ръце.
— Това негови или твои дума са?
— По малко и от двамата — отвърна Роуган и целуна една от прекрасните ръце.
— Ще си помисля.
— Надявах се, да го сториш — вече не го бе грижа дали й пречи да вижда гледката, или не. Наведе се напред и започна да целува устните й. — Но, моля те, отдай се на размисъл по-късно, а?
— Excusez-moi, monsieur — прислужник с безизразно лице стоеше в края на терасата. Ръцете му бяха отпуснати до тялото, очите — деликатно насочени към морето.
— Oir, Henri?
— Vous et mademoiselle, voudriez-vous dejeuner sur la terrasse mаintenant?
— Non, nous allons dejeuner plus lard.
— Tres bien, monsieur.
Анри се извърна и тихо като сянка потъна в къщата.
— За какво стана дума? — попита Маги.
— Искаше да знае дали ще обядваме. Казах, че ще ядем по-късно. — Роуган понечи да се наведе отново към нея, но тя го спря с ръка.
— Някакъв проблем ли? Мога да го повикам и да му кажа да сервира сега, ако си гладна.
— Не, не искам да го викаш — беше й неловко, като си представяше, че Анри или друг от прислугата се навъртат наоколо и чакат да ги обслужат. Тя се измъкна от стола. — Никога ли не искаш да си сам?
— Но ние сме сами. Именно затова те доведох тук.
— Сами? Най-малко шестима души сноват из къщата; градинари, готвачи, прислужнички, икономът. Ей сега да щракна с пръсти и някой ще дотича.
— Точно това е смисълът да имаш прислуга.
— Е, аз не ги искам. Даваш ли си сметка, че една от младите прислужнички настояваше да ми изпере бельото!
— Защото е нейно задължение да се грижи за теб, а не защото е искала да тършува из чекмеджето ти.
— Сама мога да се грижа за себе си, Роуган. Искам да ги отпратиш. Всичките.
Той скочи:
— Искаш да ги уволня?
— Не, за Бога. Не съм някое чудовище, което изхвърля невинни хора на улицата. Просто да ги отпратиш за известно време. Пусни ги в отпуска или нещо такова.
— Бих могъл да им дам свободен ден, щом това искаш.
— Не ден. Дай им цяла седмица — тя въздъхна, когато съзря озадаченото му изражение. — На теб това ти звучи безсмислено и няма как да не е така. Толкова си привикнал с присъствието им, че не ги забелязваш.
— Той се казва Анри. Името на готвача е Жак, а на прислужницата, която е предложила да изпере бельото ти — Мари — „Или може би Моник“ — помисли си той.
— Не искам да започвам кавга — тя пристъпи напред и взе ръцете му в своите. — Не мога да се отпусна като теб, когато наоколо са всичките тези хора. Просто не съм свикнала… И не мисля, че искам да свиквам. Направи го заради мен, Роуган, моля те. Дай им няколко дни отпуска.
— Изчакай тук.
Останала сама на терасата, тя се почувства глупаво. Ето я, разсъждаваше тя, почива си във вила на Средиземно море, може да получи всичко, което й мине през ум, и пак не е доволна.