— Наистина ли виниш детето, Маги?
— Греховете на бащите… — тя поклати глава. — Това е един от любимите изрази на майка. Не, Роуган, не виня детето. Но това не променя резултата — тя си пое дълбоко дъх. Чувстваше се по-добре, че сподели всичко. — Но никога няма да рискувам да вляза в подобен затвор.
— Прекалено интелигентна си, за да мислиш, че драмата на родителите ти се повтаря с всички.
— Не, не с всички. Един ден, когато се освободи от постоянните капризи на майка ни, Бри ще се омъжи. Тя е жена, която мечтае за семейство.
— А ти не си?
— Не — заяви тя, но думата прозвуча кухо. — Имам работата си и имам нужда да съм сама.
Той хвана брадичката й.
— Ти се страхуваш
— Дори и така да е, имам право — тя се освободи от него. — Каква съпруга или майка ще бъда с това, което съм преживяла.
— Но току-що призна, че сестра ти ще бъде и двете.
— На нея й се отрази по-различно, отколкото на мен. Тя се нуждае от хора и дом точно толкова, колкото аз искам да съм без тях. Прав беше, като каза, че съм упорита, невъзпитана и се интересувам от себе си. Такава съм.
— Може би ти се е налагало да бъдеш. Но ти не си само това, Маги. У теб има състрадание, предана си и обична. И аз не съм се влюбил само в част от теб, а в цялата. Искам да прекарам живота си с теб.
Нещо трепна в нея. Разби се като кристал, който някой е бутнал по невнимание.
— Не ме ли чу какво ти казах?
— Попих всяка дума. Сега вече знам: не само ме обичаш, но и имаш нужда от мен.
Тя прокара и двете си ръце през косата, готова да я задърпа от раздразнение.
— Нямам нужда от никого!
— Разбира се, че имаш. Страх те е да го признаеш, но е разбираемо — той горчиво съжаляваше за тъжното й детство, ала нямаше да позволи да попречи на плановете му за тази жена. — Сама си се напъхала в затвор, Маги. Веднъж само го признай и вратата ще се отвори.
— Доволна съм от начина си на живот. Защо трябва да се намесваш и да го променяш?
— Защото желая да прекарвам повече от няколко дни в месеца с теб. Искам да живея с теб, искам деца от теб — той зарови ръка в косите й и я хвана за врата. — Защото си първата и единствена жена, която обичам. Няма да допусна да те изгубя, Маги, както няма да допусна ти да ме загубиш.
— Дадох ти всичко, което имам, Роуган — гласът й трепереше, но тя не се предаваше. — То е повече, отколкото съм давала на друг. Задоволи се с толкова, защото иначе ще сложа край на тази история.
— Мислиш ли, че ще успееш?
— Ще трябва.
Ръката му стисна врата й, после се отпусна.
— Упорита си — заяви той, привидно развеселен, за да прикрие болката си. — Е, и аз съм упорит. Мога да чакам. Мога да изчакам ти да дойдеш при мен. Не, не казвай, че няма да го направиш — прекъсна я той, защото тя вече бе отворила уста да възрази. — Но ще бъде по-трудно за теб, когато най-после го сториш. Ще оставим нещата такива, каквито са, Маги. Само с една промяна.
— Облекчението, което тя изпита, се превърна в бдителност:
— И каква е?
— Обичам те — той я взе в обятията си. Преди устните му да се слеят с нейните, промърмори: — И се налага да свикнеш да го чуваш.
Радваше се, че отново е у дома. У дома можеше да се наслаждава на самотата, на собственото си присъствие и на дългите, дългите дни, когато слънцето се задържаше на небето до десет вечерта. У дома нямаше нужда да мисли за нищо, освен за работата си. За да си го докаже, прекара три дни в работилницата; три дни без никакви прекъсвания.
Беше продуктивна, доволна от резултатите, които виждаше в пещта за закаляване. И за пръв път, откакто се помнеше, се чувстваше самотна.
Заради него беше, даваше си сметка тя, докато съзерцаваше как здрачът се разстила, сгъстява и преминава в красива нощ. Беше я подмамил да се наслаждава на неговото присъствие, на водовъртежа от градове и хора. Беше я накарал да иска прекалено много.
Желаеше него, и то много.
Женитба. Мисълта я накара да потрепери, докато разчистваше кухненската маса. Това поне бе нещо, което той никога нямаше да я накара да поиска. Беше сигурна, че след време ще й повярва. Ако ли не…