Подрежда пред нас чиниите с димящи сардини на грил, залята с ароматен сос, мариновани маслини и пържени чушки „халапено“, пълнени със сирене.
Намръщено поглеждам Суон.
— Gracias — казва той.
— Ще донеса и останалото. Ето виното ви, сеньорита — кимва сервитьорът към мен. С всяка секунда ставам все по-напрегната.
— Нали ти казах, че мразя някой друг да поръчва вместо мен — сопвам се. — Ти си ужасен егоманиак, Марк Суон!
Взема една маслина и с възхищение оглежда лъскавата й черна повърхност, преди да я хапне.
— Няма ли поне да ми отговориш? — питам гневно.
— Тези неща не са за теб, сладурано — казва. — За мен са.
Ах. Отпускам се на стола, чувствайки се като кръгла идиотка.
— Паелята ви, сеньор — съобщава сервитьорът, когато донася още ястия. — Студената шунка… пърженият артишок…
Слага чинийките на масата в безкрайна редица.
— А за вас, госпожице? — пита той.
Поклащам глава.
— Ще си взема от неговите.
— Много добре — сервитьорът оставя голяма кана с червено вино и се оттегля.
— Извинявай.
— Кой е казал, че можеш да си вземеш от моите порции? — шеговито пита Суон, набожда една сардина и я схрусква. Налива си чаша вино. — Не искам да ти се бъркам, когато вземаш решения по кулинарни въпроси.
— Харесва ти да ме караш да се чувствам неловко, а?
— Толкова е лесно — намига ми.
Очарователен е. Мургав, едър и самоуверен. И се подиграва с мен с такава лекота…
Трудно ми е да овладея разтърсващата вълна на желание, която преминава през мен. „Не бъди глупава, по дяволите, Анна“, окопитвам се. Протягам ръка към чинийките, хапвам и пийвам вино с единствената цел да се разсея.
— Ето това обичам да виждам — казва Суон. — Момиче с добър апетит.
Свеждам поглед. Чинията пред мен е пълна с колбаси, палачинки, ориз, маслини, риба, сирене… сякаш съм изгладняла бежанка, попаднала на шведска маса. Представям си момичетата, с които Суон е излизал в Ел Ей. Всичките до една блондинки, клонинги на Хедър Локлиър, чиято представа за обяд са две листа маруля без олио и сол. Сигурно, докато ме гледа сега, си казва: „Нищо чудно, че е толкова дебела“. Унивам при тази мисъл.
Е, твърде късно е.
— Благодаря ти за това, което направи — казвам. — Днес, в офиса. Както и за „Файнъл Драфт“.
Учтиво кимва в отговор.
— Винаги се радвам да помогна на приятел.
— Няма да те разочаровам — уверявам го.
— Значи все още възнамеряваш да го използваш?
Примигвам.
— Какво имаш предвид?
— Наистина ли ще се опиташ да пишеш? Няма ли да напуснеш работа?
— По дяволите! Защо всички ми задават този въпрос? Дори и ти?
— Хей — протяга ръце напред. — Просто искам да се уверя, че не се чувстваш задължена да правиш нещо, което вече не желаеш.
— Защо да не желая да пиша? Нали каза, че имам талант. Вече съм по средата на първото си творение — заявявам гордо. — А и ти ме препоръча на Франк Джало. Той се съгласи да прочете сценария ми.
— Не бъди толкова сигурна — предупреждава ме Суон, докато унищожава поредната пълнена гъба.
— Какво искаш да кажеш? — питам. — Нали обеща?
— Нима не знаеш, че в Холивуд никой не казва „не“? Отговорът е „да“ дори когато се подразбира „не“. Джало беше готов да приеме всичко, за да спечели благоразположението ми — свива рамене. — Най-вероятно само след пет минути напълно е забравил за теб.
— Ясно.
Засрамено навеждам глава. Този човек е така добър с мен. Толкова ми помага, а аз се държа враждебно и раздразнително.
— Можеш ли наистина да го направиш? Да напишеш добър сценарий?
— О, разбира се — усмихвам му се, възвърнала спокойствието си. Киното. Моята кариера. — Имам ценен сюжет.
— Разкажи ми — подканва ме той. Не го изрича като молба. Тъмните му очи изпитателно се взират в моите. Сякаш се опитва да претегли таланта ми на везни. Без усилие може да ме издигне или унищожи.
Осъзнавам, че бъдещето ми е в неговите ръце.
— Не е много претенциозен филм — започвам. — Просто лека комедия и…
Протяга ръка напред.
— Спри. Не се прави така.
— Кое?
— Не бива да започваш с оправдания. Щом имаш история, давай смело. Не започвай, като казваш колко е лоша. Или колко е добра. Просто я разкажи.
— Добре — устоявам на изкушението да кажа: тъй вярно. Наставническият му тон ме влудява.
— Най-вече — добавя с усмивка — не започвай, като го наречеш кръстоска между еди-какво си и еди-какво си.
— Каква кръстоска?
— Например нещо средно между „Умирай трудно“ и „Рамбо“ — цитира някого той. — „Нещо средно между «Гладиатор» и «Хубава жена».“
— Последното не звучи зле.
— Права си. Бих се заел с подобна продукция.