Суон става и грабва сакото си.
— Вече разбирам защо те обслужват толкова любезно — отбелязвам шеговито.
Усмихва ми се, но някак вяло. Изглежда тъжен и замислен.
— Трябва да отида в хотела — казва той, когато излизаме от ресторанта. — Да те оставя ли до „Ред Крест“?
— Няма нужда. Ще повървя пеша. Съвсем близо е.
Кимва и махва на такси. Не се обръща.
Когато се връщам в офиса, веднага се залавям за работа. Тоест да напечатам няколко бележки за „работния обяд“. Остава ми час-два време да продължа сценария си. Това е единственият начин да се освободя от стреса. Втората част върви гладко. Пръстите ми чаткат по клавишите и когато най-сетне изваждам дискетата, въздъхвам. Поне успях да свърша нещо полезно днес.
След това събирам кураж да се обадя на родителите си. Безкрайно щастливи са. Татко не престава да повтаря какъв късметлия е Чарлс, а мама го превъзнася заради парите му. Честно казано, по-лоша е и от Лили. Уговарям се с тях да заведа Чарлс на вечеря. Най-добре е да се отърва от този ангажимент час по-скоро.
— Анна.
Клер се надвесва над мен.
— Ето го! — въздъхвам и й показвам пръстена.
— Да, наистина е страхотен — казва тя някак плахо. — Всъщност дойдох да ти кажа, че трябва да се качиш горе.
— Горе?! — втренчвам поглед в нея. — За какво? Имам работа — отвръщам строго и затварям програмата, преди да е успяла да зърне екрана.
— Ели Рот те вика — отвръща Клер като оправдание.
Изведнъж ме обзема мрачно предчувствие.
— Защо?
Горката Клер, буквално подскача от крак на крак. Изглежда, отчаяно иска да ми каже нещо, но не смее да отвори уста. После виждам Кити, застанала на прага на офиса си, със злобна самодоволна усмивка.
Сърцето ми запрепуска.
— Клер, какво има? — прошепвам.
Смутено поклаща глава. Явно се страхува да каже каквото и да било, докато Кити ни гледа. Не е на добро.
— Добре — казвам раздразнено. — Отивам.
Дали има нещо, което трябва да изтрия от компютъра си? „Слава богу, че записах сценария на дискета“, мисля си, докато я пъхам в джоба си. Какво друго? Съобщения за изпращане по електронна поща, в които наричам Джон префърцунен идиот, а Майк „гадняр“ или…
— Толкова съжалявам — шушне Клер. — Трябва да те придружа до горе, защото иначе…
Посочва с глава двама охранители в коридора, които ме наблюдават. Оглеждам се и забелязвам, че всички в офиса са прекъснали работата си и ме зяпат.
Не е нужно човек да е завършил курс по офис политика, за да се досети какво става.
— Уволнена ли съм?
— Моля те, Анна — жално мънка Клер.
— Уволнена съм — отговарям си сама. Изведнъж изпитвам странно облекчение, което е изненадващо. Би трябвало да изплача море от сълзи и на колене да умолявам шефовете да ме оставят на работа.
— Тръгваш ли? — пита Клер.
— Не, не мисля — отговарям. Ставам и изваждам чантата си изпод бюрото.
— Но трябва! — почти проплаква Клер.
— Не съм длъжна — възразявам. — Намерили са повод да ме уволнят. Какъвто и да е, не е честно. Аз съм единственият човек тук, който върши нещо смислено. Едва ли ще променя решението им. Не мога да сторя повече от това. Открих страхотен сценарий и гениален режисьор. Щом това не е достатъчно, каквото и да направя, би било безсмислено.
— Но какво да кажа на господин Рот? — хленчи Клер.
— Кажи му да завре конското си отзад — предлагам. — Имаш домашния ми телефон. Разделяме се без лоши чувства, нали?
— Разбира се — прошепва тя и ме поглежда с възхищение. Както, забелязвам, и всички останали в офиса. Но никой не казва: „Браво“ или „Не им се давай“, или дори „Довиждане, Анна“. Всеки трепери за мястото си. Вземам дамската си чанта и се отправям към асансьорите. Няма нищо, което държа да взема със себе си, слава богу, а ако компютърните специалисти изровят онова дълго съобщение за увлечението ми по Руфъс Сюъл, е, ще се позабавляват за моя сметка.
— Накъде тръгна, по дяволите?
Кити се е промъкнала като вампир — светкавично и безшумно, и препречва пътя ми към асансьорите. Очите й буквално святкат от злоба. А уж бях дясната й ръка, човекът, на когото разчита. Но кой знае защо, не съм изненадана, ни най-малко.
— Отивам си — отвръщам спокойно. — Чао!
— Не можеш да се измъкнеш, Анна! — Подчертава всяка дума така, че всички да я чуят. — И да се преструваш на болна, договорът ти ще бъде прекратен.
— Изобщо не съм болна. Просто си тръгвам.
— Винаги бягаш, когато стане напечено — просъсква вече бившата ми шефка. — Не си ли поне любопитна да узнаеш защо си уволнена?