Зная, че не съм красавица, но се харесвам. Може би все пак има известна истина в теориите за характера. Както и да е, в страхотно настроение съм.
Слагам последната риза (бяла, копринена) обратно на закачалката в малката си стая (няма място за гардероб) и изваждам бележника си с адреси. Избирам няколко номера на продуцентски къщи, за които съм чувала, големи и с доста персонал, с надеждата да се намери някое свободно място. Отново поглеждам отражението си в огледалото, но нищо не се е променило. Все още изглеждам добре. Достатъчно добре, за да не се срамувам да ги посетя, казвам си.
Решително се отправям към бюрото, включвам лаптопа си и започвам да пиша. Сценарият сякаш се лее. Чувствам се толкова уверена, че нищо не може да ме спре. Пиша ли, пиша, докато пръстите ми се схващат, и най-сетне завършвам развръзката. Готова съм.
Кити и Ели да вървят по дяволите. „Както и Марк Суон“, добавям мислено в пристъп на гняв. Нямам нужда от никого от тях. Вече съм сценарист. Мога да се справя!
Вдигам слушалката. Поколебавам се само миг, преди да набера първия номер.
Телефонът звънва точно когато тръгвам към вратата.
— Браун — казвам троснато. Господи, това аз ли съм? Не е за вярване как малка промяна във външния вид може изцяло да преобрази човека.
— Анна? Ти ли си?
— Здравей, Чарлс, скъпи — добавям.
— Скъпа! — долавям задоволството в гласа му. — Сигурна ли си, че няма да каниш други гости?
— Какви гости?
— За годежа — отговаря ми търпеливо. — Тази вечер е, не помниш ли? У Ванна.
— О, да, да — направо бях забравила. — Зная. Няма други. Само Джанет и Лили.
— Не ми даде адреса на приятеля си Марк Суон.
Изпитвам перверзно облекчение.
— О, отказах се да го каня — казвам. — Вече не работим заедно.
— Но аз го открих — продължава Чарлс. — И го поканих.
Замълчавам.
— Какво ще кажеш?
— Добре — отвръщам, — но едва ли ще дойде.
— О, напротив, не се тревожи. Веднага прие поканата.
Нима?
— Това е чудесно — превъзнасям се престорено. — Нямам търпение да ви запозная. В колко часа започва тържеството?
— В седем — седем и половина, но ние трябва да бъдем там по-рано. Какво ще кажеш за шест и половина?
— Устройваме.
Ще бъда със зелената рокля, която си купих при първото излизане с Джанет, но на партито в Честър Хаус не облякох. „Кого го е грижа какво ще направи Марк Суон?“, си мисля. Имам хубава рокля. Ще изглеждам фантастично.
Поглеждам часовника си. Първото ми интервю е след двайсет минути, а половин час по-късно имам друго. Утре сутринта още едно. Удивително е с каква лекота успявам да убедя хората да ме приемат. Обадих се само в няколко големи продуцентски агенции, споменах, че съм написала сценарий и че съм работила с Марк Суон, и веднага ме поканиха!
Лесно е. От какво съм се притеснявала досега? Най-късно утре ще си намеря представител и ще започнат да ми звънят от Холивуд за сценария. Питам се колко ли ще получа за него?
— Трябва да затварям. Не искам да закъснея. Ще се видим довечера, скъпи — казвам.
„Няма да мисля за Марк Суон. Няма да мисля за Марк Суон“, повтарям си мислено като мантра, докато свивам към Сохо Скуеър. Разбира се, този метод непрекъснато ми напомня за него, така че се получава обратен ефект. Опитвам се да пречистя съзнанието си. И от това няма полза.
Той не ме смята за достатъчно добра. Отказа да лансира сценария ми. Насърчаваше ме, подхранваше мечтите и надеждите ми, а сега…
Не долових да съжалява заради уволнението ми. Всъщност не ми се стори никак разстроен.
Боли. Наистина. Повече, отколкото би трябвало. „Всяко зло за добро“, казвам си. Беше адски глупаво да изпитвам леко влечение към него. Щом ще се омъжвам, по-добре е, че вече няма да работя с него. Дори няма да се налага да се виждаме, а тази вечер ще бъда в безопасност, нали? Годеникът ми ще бъде до мен.
Добре. Агенция „Грифън Инкорпорейтид“. Стигнах. Побутвам въртящата се врата и влизам с пъргава походка, репетирайки наум представянето на сценария си. Фоайето е разкошно или страховито, в зависимост от гледната точка, с шоколадовокафява тапицерия и множество огледала с масивни рамки. В мен се взират стотици Анни Браун, но слава богу, изглеждат шик. Избрала съм ботушите с висок ток, черен еластичен панталон с ниска талия и вишневочервена блуза с голи рамене, допълненията са часовникът, обици и голям кехлибарен пръстен, който свих от кутията с бижута на Джанет. След като направи толкова много за мен, едва ли би се разсърдила, че съм взела едно от бижутата й назаем за час. Слагам го на дясната си ръка, в съчетание с часовника, а на другата остава само годежният ми пръстен, незасенчван от нищо. Чантата ми е новата черна „Коуч“, нехайно метната на рамо, сякаш съм свикнала да изглеждам стилно.