Когато излизам на улицата, почти треперя от ярост и болка. „Е, добре“, мисля си. Бузите ми горят, но няма да изпадна в отчаяние, ще го преживея. Все пак ми предстои и друго интервю. Те не са единствените, склонили да ме приемат.
Изведнъж ме връхлита ужасна мисъл. Сядам на една пейка в малкия парк на Сохо Скуеър до красива студентка, която се препича на слънце, и изваждам мобилния си телефон. Името на другата агенция е „Уестин“, намира се в Уест Кенсингтън.
— Здравейте. Мога ли да разговарям с… — как се казваше? — Ричард Хедърли, ако обичате. Обажда се Анна Браун, имам уговорка с него за четири часа. Да, благодаря.
Веднага го свързват.
— Анна — казва той, — надявам се, не си решила да отмениш срещата?
— Не — отговарям, — просто искам да бъда сигурна, че сме наясно относно целта. Ще говорим за сценария ми, нали?
— Разбира се — въодушевено ме уверява той. — Точно от това се интересуваме, Анна. Нямам търпение да го прочета.
Издавам дълга въздишка на облекчение.
— Пфу! — извиквам. — За миг се изплаших, че може би проявявате интерес към мен само защото предполагате, че имам някакво влияние върху Марк Суон.
Следва дълго мълчание.
— Искаш да кажеш, че нямаш влияние?
Сърцето ми се свива.
— Не, никакво. Всъщност… скарах се с него.
— Скарала си се? Как е възможно човек да се скара с един от най-великите режисьори? — недоумява Хедърли. — Познанството ти с него е единствената причина да те повикаме за интервю. Как можа да се скараш с такъв човек?
Ласкавият му, бащински тон е изчезнал, сега говори, сякаш ме хока. Страшно ми напомня за Кити.
— Много просто — отвръщам гневно. — Казах му да върви на майната си. Ето така: Върви на майната си! — изкрещявам и натискам бутона за край на разговора. Не е същото, като да затръшнеш слушалката, нали?
Вече съм сигурна, че няма да прочете сценария ми.
Разговорите в парка стихват за миг и всички ме зяпват. Вдигам глава с пламнали страни и прибирам телефона в чантата си. Бавно се изнизвам, тръгвам по Грийк Стрийт, опитвайки се да игнорирам всичко примамливо наоколо, но не се получава. Минавам покрай входове на продуцентски къщи, уютни бистра, частни клубове, звукозаписни компании и лондонските офиси на най-големите киностудии. Казано накратко, всичко, което съм искала в кариерата си. А сега, след единствения малък успех, който постигнах, какво имам?
Нищо.
Когато бях в колежа, изпълнена с мечти, знаете ли какво исках? Преди да стана на трийсет, да притежавам милиони и да бъда вицепрезидент на холивудска киностудия.
Реалността обаче е, че съм на трийсет и две, безработна, с опит само като асистент по подбор на сценарии.
Онзи, който сама написах, вече ми се струва жалък. Бях възложила всичките си надежди на него. Но Марк отказа да ми помогне, а без негово участие агенциите не проявяват интерес.
Мислех, че имат желание да прочетат сценария ми. А се оказа, че единствената им цел е да се доберат до Суон.
Въпреки новите ми стилни дрехи, очите ми се изпълват със сълзи. Откъсвам малко от рулото тоалетна хартия в новата си шикозна чанта, за да ги попия. Не мога да си позволя да плача точно сега. Първо, ще разваля съвършения си грим. Второ, трябва да отида у Ванна за годежа. Чарлс не бива да ме вижда разстроена.
Трето, там ще бъде и Марк Суон.
Потръпвам. За нищо на света не бива да му позволявам да изпитва съжаление към мен. Плаче ми се, но ще го отложа за утре.
Дванадесета глава
Когато пристигам, къщата на Ванна вече е пълна. Надявах се да поговоря насаме с нея, може би дори да пийнем по чаша вино, преди да дойде Чарлс, но очевидно няма шанс. Колите едва се побират на красивата чакълена алея, навън се суетят хора, които окачват празнични светлини по дърветата и храстите, а доставчиците влизат и излизат с кашони шампанско и подноси с апетитна на вид храна.
Разминавам се с тях във фоайето.
— Ванна? Ванна?
Рупърт идва да ме посрещне, следван от Уинстън. Посягам да почеша кучето зад ушите — предпазна мярка, за да не развали грима ми.
— Горе е, слага бойните си краски — казва той. — Коя сте вие? Не се познаваме.
— Рупърт — нервно размахвам ръце. — Аз съм, Анна.
— Анна. Анна? — повтаря учудено. Приближава се и внимателно се вглежда в мен. — Анна! Мили боже, наистина си ти. Не те познах.
— Аха — казвам със задоволство.
— Изглеждаш страхотно — явно е смаян. — Направила си пластична операция на носа си?
Стискам зъби.
— Не, Рупърт, не съм.
— Защото ми се струва по-малък — чаровно отбелязва той. — Но отблизо се убеждавам, че е просто оптическа измама. Освен това изглеждаш по-слаба! Имаш вид на нормална жена — добавя тактично.