Стиска ръката ми, отново ме гледа с обич и благодарност, а около сърцето ми сякаш се затяга обръч. „Опомни се, Анна“.
— Да отидем в синята приемна, част от нещата са там.
— Синята приемна? — питам шеговито. — Да не би да има и друга?
— Три са — отвръща ми сериозно. — И две всекидневни.
— Добре.
— И зимна градина.
— Чудесно.
— И музикален салон.
— Великолепно.
— Мога да ти покажа двете библиотеки, ако искаш, а после и кабинетите. Все още не си разгледала цялата къща, нали, скъпа? Нека те разведа из нея.
— Не, не — поклащам глава. — Да прегледаме нещата за сватбата. Нямам търпение да ги видя — какво друго да кажа?
— Добре — засиява той.
Оттегляме се в споменатата приемна, която наистина е боядисана в нежно небесносиньо, завесите са кремави, както и персийските килими. На старинната дъбова масичка са разтворени десетина папки. Виждам диаграми и списъци, снимки от списания, гланцирани брошури.
— Чарлс! — възкликвам. — Колко време си отделил?
— О, по малко, когато съм свободен — отвръща скромно. — Какво ще кажеш да започнем с идеите за менюто? Или с цветята? Или да изберем шатра. Изрязах шест реклами. Да видим на кой модел ще се спреш. Ето ги.
Подава ми брошура, богато илюстрирана с големи снимки на приказни копринени палатки.
Сядам до него на дивана с небесносиня дамаска и се опитвам да направя избор. Честно казано, объркана съм. Той ми предлага всичко на света, като в приказка. Каляска с коне. Навсякъде купища бели и жълти цветя. Реки от шампанско. Шатра, на която би се възхитила дори Шехерезада, дансинг с чамов паркет. Диджей, група за популярни песни и струнен квартет. Сватбена рокля каквато си пожелая, тиара от „Баша Заржицка“, ръчно изработени копринени обувки, избродирани със златна нишка…
Всичко това би конкурирало по разточителство сватбата на принц Чарлс и лейди Ди или поне тази на Мадона и Гай Ричи. Всичко е като в мечтите ми.
Освен младоженецът.
Опитвам се да се измъкна, но той настоява да остана поне за обяд. Изтърпявам радостното суетене и цъкане с език на госпожа Милчън и упреците й, че не ядем достатъчно, и най-сетне успявам да убедя Чарлс да ме изпрати до гарата.
— Мога да те откарам обратно, скъпа, не би ме затруднило — уверява ме за милионен път.
— Няма нужда, обичам да пътувам с влак. А и не бива да губя ценното ти време за планиране.
— Права си — отстъпва накрая. — Трябва да свърша още толкова неща!
— Зная.
— Нали ще ми се обадиш скоро?
— Разбира се — целувам го по бузата и бързам към перона. Трябва да се отърва от него. Да поразмишлявам на спокойствие.
На гарата си купувам няколко списания. „Козмо“, „Къмпани“ и… „Хийт“. Грабвам и последното и…
Неизбежно си спомням за Марк Суон в магазина, когато хвана списанието, което се изплъзна от ръцете ми. Моята лекция за цигарите. Изражението, с което прие сценария.
После вълнението, което ме обзе, когато ми се обади в офиса на Кити.
И как го гледах на Парк Стрийт 47. Не можех да се съсредоточа върху това, което казваше, а зяпах устните му.
Кръчмата. Когато докосна ръката ми така… нежно.
Партито по случай годежа ми, когато единственото, което исках, бе… да ме целуне.
— Скъпа.
Примигвам. Касиерката ме гледа намръщено, а хората зад мен на опашката нервно тътрят крака.
— Извинявайте, отнесох се — изравям няколко банкноти от чантата си и търся убежище във влака.
„Безсмислено е да отричам — казвам си. — Влюбена съм в Марк Суон“. Трябва да се видя с него, да му разкрия чувствата си и… да кажа на Чарлс.
Потръпвам при тази мисъл. Иска ми се да заплача. Горкият Чарлс. Бих предпочела да отхапя ръката си, отколкото да му причиня това, но трябва да го направя. Не мога да се омъжа за него. Зная, че постъпих разумно и практично, като се съгласих. Зная, че той иска да се ожени за мен повече от всичко на света, че е чудесен човек и не заслужава да бъде наранен…
Но се налага да го направя.
Още днес. Не мога да се омъжа за него, защото искам да се омъжа за Марк Суон. И единствено това е от значение. Да, вероятно друга жена би се вслушала в гласа на разума, би се омъжила за подходящия човек, забравяйки за страстта, и би била щастлива. Всеки, който е учил история, знае как са се женили почти всички богати хора в Англия преди този век, нали?
Но аз не съм от разумните. Може би съм пълна откачалка. „Но това няма значение, няма значение“, мисля си на ръба на истерията. Обичам Марк, желая Марк.