— Очаквам наема на първи — хладно заявява Лили.
— Няма да се наложи да чакаш дотогава — вземам якето си. — Ще изведа Джанет на вечеря, а после ще ти донеса парите. Имаш едномесечно предизвестие и от мен. Аз също напускам.
— Да не мислиш, че ми пука? — струпва чантите на Джанет на куп обратно в гардероба. — И двете сте неудачници, от които нямам търпение да се отърва. Е, на теб ти провървя, Анна, но не се заблуждавай, че историята с Чарлс ще трае дълго — просъсква. — Някой ден той ще се събуди и ще се вразуми!
Отиваме с Джанет в „Белла Паста“.
— Не мога — възразява тя. — Толкова много въглехидрати! Спагетите…
— Щом вече няма да бъдеш модел, можеш да ядеш каквото поискаш.
Джанет ме поглежда с надежда.
— Мислиш ли? Няма ли опасност да се пръсна?
— Не и от една порция — успокоявам я.
— Обичам спагети — признава.
— Отсега нататък ще се храниш почти като нормален човек — казвам й. — Ще носиш най-много с два номера по-големи дрехи. Пак ще бъдеш слаба. Колкото и да се лишаваш, никога няма да станеш като Лили.
— Защо тя се държа така ужасно?
— Не зная — поръчвам си две диетични коли и салата с пиле на грил. — Но това е шанс за теб. Шанс за ново начало. Може би не е зле да прегледаш гардероба си. Ако продадеш част от него, ще припечелиш нещо. Обзалагам се, че чантата „Фенди“ би струвала най-малко двеста лири.
— Толкова е старомодна — казва със сериозен тон. — Бих могла да я продам.
— Може би и някои обувки от миналия сезон. И без това повече няма да ги носиш.
— Да — съгласява се замислено. — Добра идея.
— И ще се обадиш на родителите си — настоявам. — Ще ти намерим работа — изведнъж ми хрумва гениална мисъл. — Джанет, нали каза, че разбираш от история и керамика?
— Да. Но не ми се удава да правя съдове.
— А как си по история на изкуството?
— Имам отлична оценка — отвръща ми гордо. — Отличен на матурата. Аз! Представяш ли си?
— Добре. Може би нямаш талант да твориш, но е възможно работата ти да е свързана с изкуството. Какво ще кажеш за уредник в музей или нещо подобно?
— Мисля, че за това човек трябва да е завършил университет.
— Права си. Е, значи в областта на изкуството. След като говориш с родителите си, трябва да се обадиш и на Ед.
— Но не искам да му казвам. Ще загуби интерес към мен.
— Разбира се, че няма да стане така — уверявам я.
— Мислиш ли, че Лили е права? — пита тревожно. — Искам да кажа, той май наистина няма пари.
— Нали твърдеше, че парите не те интересуват?
— Така е, държа на него, не на парите му, много.
— Не е нужно мъжът да се грижи за теб — изтъквам предпазливо. — Можеш да се издържаш сама.
— На теб харесва ли ти да работиш? — пита ме подозрително.
— Харесваше ми — въздъхвам.
Когато се прибираме, Лили е излетяла някъде за вечерта. Оставила е на масата голяма купчина сметки, на които е написала с големи червени букви какво дължим ние. Написвам чек и го слагам на леглото й. В графата за забележки отбелязвам: „Последният наем на Джанет и Анна“, в случай че й хрумне да скрои някой номер.
Наистина не я разбирам. Защо е такава гаднярка? Сякаш с Джанет сме я зашлевили през лицето. Но само още месец и никога вече няма да я видим.
— Ще си легна рано — уведомява ме Джанет. — Ако нямаш нищо против.
За миг изпадам в паника. Иска ми се да я спра. Докато се грижа за нея, не ми остава време да мисля за себе си. Но не го правя.
— Добре. Почини си.
Сядам сама на дивана и се опитвам да си дам ясна сметка за положението.
Уволнена съм. Похарчих всичките си спестени пари. След дрехите чекът за наем ме довърши. Не мога да си намеря друга работа, защото където и да отида, сянката на Марк Суон тегне над мен. Освен това съм влюбена в мъж, който си има приятелка, много по-млада и по-хубава от мен.
А съм сгодена за милионер, готов да ми се посвети изцяло.
Поглеждам пръстена си. Красиво проблясва в здрача. Вдигам слушалката на телефона и набирам номера на Честър Хаус.
— Госпожице Анна, толкова се радвам да ви чуя — обажда се госпожа Милчън. — Но господин Чарлс не е тук. Днес следобед замина за Лондон. Може би е в апартамента си.
— Благодаря, госпожо Милчън.
Грабвам чантата си, слизам с асансьора, подобен на ковчег, и спирам такси. Когато се настанявам удобно на седалката, изведнъж се запитвам какво правя. Нямам работа, нито жилище, а сега ще остана и без мъж? Трябва да ме освидетелстват.
Не, не съм луда. Наясно съм какво трябва да направя. Разбира се, че Суон не ме желае, как съм могла да си въобразя подобно нещо дори за миг? А Чарлс има почти всичко, за което една жена би могла да мечтае: богат е, щедър, внимателен…