Но не го обичам. Сега, когато зная, че мога истински да обичам някого с цялото си сърце, предпочитам да бъда сама, отколкото да се задоволя с живот без любов.
Все пак е трудно. Усещам напиращи сълзи и напразно се опитвам да ги сдържа. На път съм изведнъж да сложа край на досегашния си начин на живот. Преди две седмици работех във филмовия бизнес, бях сгодена за милионер и живеех в апартамент с две приятелки. А сега ще се прибера при родителите си, останала без мъж, без работа и без пари. Какво имам? Нов грим, прическа и куп дрехи.
Интересното е, че колкото и повърхностно да звучи, много харесвам новата си външност. Не се чувствам груба и невзрачна. Може би благодарение на това събирам сили да отида при Чарлс, осъзнала, че нямам избор. Длъжна съм да го спра, преди да похарчи още пари за мен.
Искрено се надявам да го открия в дома му.
Плащам на шофьора и слизам на тротоара. Натискам бутона на домофона в хладната есенна вечер. Потръпвам, но не от студа.
— Да? — чувам гласа му.
— Здравей, аз съм — зъбите ми тракат. — Мога ли да се кача?
Настъпва мълчание и изведнъж осъзнавам, че той се досеща защо съм тук.
— Разбира се. Ела.
— Предполагам, че не мога да те разубедя — казва сковано, когато свършвам. Седи до мен на прекрасното канапе от деветнайсети век, без сълзи в очите или нещо подобно, но болката е изписана на лицето му.
Чувствам се ужасно. Свикнала съм мен да ме карат да страдам, а не аз да причинявам болка на някого. Особено на човек, който никога не ме е наранявал, а само се е опитвал да ми помага.
— Толкова съжалявам.
— Знаеш ли, той не е свободен.
Кимвам.
— Възможно е да останеш сама.
— Зная.
— И очевидно предпочиташ да нямаш никого до себе си, отколкото да живееш с мен — в очите му се появяват сълзи, но полага усилие да се държи като мъж и да ги потисне, а аз се преструвам, че не съм ги забелязала.
— Не е така — възразявам отчаяно. — Просто се заблуждавах, че мога да споделя живота си с човек, в когото не съм влюбена. Но не мога.
— Разбирам.
Явно нищо не разбира.
— Чарлс, жените винаги са те използвали. А ти си чудесен човек. Не заслужаваш да бъдеш използван заради парите и добротата ти. А точно това щеше да се получи, ако бях останала.
— Имаш пълното право да търсиш нещо по-добро — отвръща ми смело.
— Не по-добро, а просто различно. Слушай, не ти ли е хрумвало, че ти също заслужаваш нещо повече?
— Не искам друга, искам теб — заявява тихо.
— Не е така и това е проблемът. Дори не ме намираш за привлекателна. Не забеляза, когато си купих нови дрехи и се подстригах.
— Значи според теб проблемът е, че не ти обръщам достатъчно внимание? — пита ужасено.
— Не. Но ако ме харесваше, щеше да забележиш.
— Какво значение има това, когато те обичам заради характера ти?
— Чарлс, никога не си ме обичал — казвам отчаяно. — Допадаше ти идеята да се ожениш, да имаш съпруга, която не те преследва заради парите ти, да създадеш семейство. Ние нямаме нищо общо. Знаеш ли кой беше най-големият ти комплимент към мен? Че съм добър слушател. Просто беше самотен. Но един ден ще срещнеш жена, която ще те обича истински. За разлика от мен.
Разбира ме, но за миг остава мълчалив.
— Какво ще правиш тогава? — пита най-сетне.
Свивам рамене.
— Нямам представа. Ще се върна при мама и татко за известно време. Налага се, нямам пари.
— Мога да ти дам назаем.
Стискам ръката му.
— Благодаря ти, но не. Все пак много мило предложение.
— „Мило“ — казва с огорчение. — Не искам да бъда мил, по дяволите.
— Мога да ти намеря подходящо момиче…
— … което ще ме преследва заради парите ми.
— Не и ако е подходящата жена за теб. Просто… ще го разбереш.
— А ти, Анна? Къде ще търсиш подходящия мъж?
Въздъхвам.
— Вече го открих, но е зает.
— Ще донеса по едно питие — след малко се връща с две изящни ръчно гравирани стъклени чаши. Подава ми голямо уиски. Предпочитам го с кока-кола, но в момент като този не мога да имам претенции, нали?
— Съжалявам — казвам след първата глътка. Мисля си за Джанет, за злобата на Лили, за Кити и интервютата ми за работа, за големите идеи на Чарлс за сватбено тържество и очите ми се изпълват със сълзи. — Искрено съжалявам.
— Трябва да му кажеш — тихо се обажда Чарлс.
— Какво?
— На онзи приятел Суон. Трябва да му кажеш.
— Стига глупости, няма да му кажа нищо. Той си има Мишел. Много по-хубава е от мен.
— Това няма значение — възразява той. — Ти също изглеждаш добре.
— Никога не си ме харесвал — изтъквам.
— Не и по този начин — признава. — Но той те харесва. Видях го в очите му. Нима мислиш, че не забелязвам, когато друг мъж проявява интерес към дамата ми?