— Не е това. Просто не желая да работя в книгоиздаването. Искам… да бъда сценарист.
— Е, ако промениш решението си…
Затварям с чувство за искрена благодарност. Да, може да нямам жилище, работа и мъж до себе си, но поне имам приятели. Ванна и Джанет. И Чарлс.
Помня какво ми каза снощи, но не съм съгласна.
Не мога да кажа на Марк Суон. Не мога да застана лице в лице с него. Никога вече не искам да го виждам. „Престани! Мисли за нещо друго! За несъществуващата си кариера.“
Време е да проверя дали мога да постигна нещо или не.
Сама.
Може би е наивно да се надявам. „Кого заблуждавам“, казвам си, но не допускам това да ме разколебае. Влизам в банята, измивам косите си, подсушавам ги със сешоар и се гримирам. Обличам един от най-удобните тоалети, избрани от Джанет — черен панталон „Зара“, бяло поло и елегантни черни обувки с ток. Въпреки че днес няма да излизам и да се срещам с никого, искам да изглеждам добре — заради себе си.
Сърцето ми е разбито и нямам нито пари, нито перспективи, но не съм загубила онази искрица.
Имам приятели. И вярвам в себе си.
Отварям стария си лаптоп, включвам го и пъхвам дискетата. Няколко щраквания и на екрана се отваря програмата за писане на сценарии. Дълбоко си поемам дъх и зареждам файла.
Четиринадесета глава
Напоследък атмосферата в апартамента е доста нажежена. Джанет се изнася, а откакто Лили узна, че Ед е червив с пари, дори не й говори от завист. Непрекъснато идват нови кандидат-съквартирантки, за щастие всичките злобни, а аз се опитвам да преработя сценария си и да не мисля за Марк (като че ли е възможно). Когато Хенри и Лили влизат с гръм, трясък и във вихъра на скандала, опитите ми да се съсредоточа стават напълно безсмислени.
Лили крещи. Облечена е с оскъдна червена рокля с тънки презрамки, сандали с висок ток в същия цвят и ефирен шифонов шал. Наистина изглежда красива, когато е ядосана.
— Кажи ми, за бога — ръмжи, — защо излизам с шибаняк като теб?
Опитвам се да се скрия зад „Ивнинг стандарт“.
Хенри я настига и затваря вратата.
— Нямам представа — отвръща й напълно спокойно, — но не се чувствай длъжна да продължаваш.
Хвърля му изпепеляващ поглед.
— Извини ни — поглежда ме той.
— О, не ми обръщайте внимание — казвам, преструвайки се, че чета вестника с интерес. За нищо на света не бих пропуснала тази сцена.
— Кой ти обръща внимание? Този тук не го е грижа дори за мен — просъсква Лили. — Пристигам в проклетия ресторант, а той си тръгнал!
— Закъсня с трийсет и пет минути.
— Натоварено движение — сопва се тя. — Никога ли не си чувал за това?
Хенри въздъхва.
— Казах ти да позвъниш на мобилния ми телефон, ако ще закъснееш. Не го направи.
— Забравих! — мята коси.
— Можем да го отложим за друг път — предлага Хенри.
— Трябваше да ме чакаш! — изпищява Лили и тропва с крак. — Долен сексист!
— О, така ли? — отвръща й хладно. — За трети път тази седмица закъсняваш за среща. Да не би да ти е навик?
Определено.
— Не, разбира се — процежда тя през зъби. — Въпреки че заслужавам да ме чакат.
— Не и според мен, скъпа — казва Хенри. — Довиждане.
Остава закована на място, когато й обръща гръб и тръгва към вратата. След миг изведнъж скача като котка, хвърля се на гърба му и го дърпа да се обърне.
— Нима си въобразяваш, че можеш да се държиш така с мен? Аз съм Лили Вийнъс! За кого се мислиш?
— За мъж, който не си пада по малки глезли, които разиграват гаджетата си, при това доста неумело — заявява Хенри. Оглежда я от главата до петите, но не по обичайния начин, по който я зяпат мъжете, а по-скоро със съжаление. — Жалко. Защото може би зад всичката злоба и детински капризи се крие интересна личност. Все пак не бих търпял истерични изблици само за да разбера дали е така.
— Не мога да повярвам, че легнах с теб! — изкрещява Лили. — Знаеш ли колко мъже биха убили за този шанс?
— Едва ли са много — сухо отвръща Хенри. — Поне онези, които биха повторили. Почти фригидна си. Няма да изпиташ наслада, докато не разрушиш жалките стени, които си издигнала.
— Не си имал гадже, което може да се сравнява с мен!
— Ти не си дори след първите петдесет в класацията. Всъщност е истинско чудо, че издържах толкова дълго с теб. Никак не си падам по истериите и капризите.
Лили остава мълчалива, докато се опитва да намери остроумен отговор. Сякаш виждам как в ума й се завърта колело — като въртележката на хамстер.
— Ти си беден — излайва накрая с убийствена злоба. Това е най-коварната обида, която може да измисли. — Идваш тук с елегантни костюми и ме водиш в малки уютни ресторантчета, а не печелиш нищо. Не можеш да си позволиш дори една вечеря в „Риц“!