Когато стигаме у дома, скъпият ми татко ми е приготвил чай и филийка с мармалад. Старата ми стая е почистена, а в буркан от мляко до леглото ми са натопени свежи цветя. Уверява ме, че съм постъпила правилно, въпреки че мама изглежда малко разочарована и трябва да мине известно време, докато напълно ги убедя в това. Поне големият товар падна от плещите ми и не се държаха чак толкова сурово, колкото очаквах. Изпитвам облекчение (макар сърцето ми да е разбито), но не желая да ги разстройвам повече, така че се държа смело, доколкото мога. Разопаковам всичките си хубави тоалети, слагам сценариите си на етажерката за книги и изваждам лаптопа. Имам избор. Или да започна да преработвам творението си, както предложи Марк Суон, или да търпя опитите на мама да ме сватоса с Кевин Нийли, наскоро освободен под гаранция недодялан тип („Толкова мило момче е, Анна, това, което се говори за него, не е истина“), който преди време живееше в съседство, а сега си идва рядко, и то само за да донесе мръсните си дрехи за пране и да изпроси още пари за дрога.
Залавям се със сценария. В края на краищата, няма какво друго да правя.
Постепенно установявам начина си на живот. Всеки ден пиша и за да прояснявам ума си, излизам на разходка из селото със старото ни куче Роувър (крайно неподходящо име, защото е дебел като бъчва и преди да се завърна да ближа множеството си рани, едва ли е бил извеждан повече от четири пъти в годината). Разходките би трябвало да ми помагат. Но странно защо, мислите ми стават все по-объркани и обвити в плътен воал, изтъкан от болка. Струва ми се, че няма какво да кажа. Да, пиша и не върви зле, но това не е истинска работа, нали? А се нуждая от такава. Вече нямам Чарлс. Мислите за Марк са толкова мъчителни, че ми се иска да умра. Слънцето ще изгрява всяка сутрин и ако не сторя нещо драстично, на четирийсет все още ще живея в старата си стаичка.
Кроя планове да се върна в Лондон. Ще се вслушам в съвета, който сама дадох на Джанет, и ще взема пари назаем от родителите си. Ще платя депозит за евтина квартира близо до станция на метрото.
Не мога повече да преследвам мечтата си. Нуждая се от работа, която наистина носи пари. Иначе никога няма да имам собствено жилище. При старата си заплата за петдесет години бих спестила достатъчно за начална вноска за гарсониера в Зона 4. Хей, може би не е лоша идея да стана агент на недвижими имоти…
Всички тези мисли са ужасно потискащи и единственият лек срещу тях е работата върху сценария ми. Вече проумях истината. След като се опарих. Зная, че не мога да разчитам на помощта на Марк Суон, зная, че Франк Джало не изгаря от нетърпение да го прочете. Всъщност доста вероятно е никой да не му обърне внимание, но все пак продължавам да пиша.
Това е единствената мечта, която ми остана.
— Анна — посреща ме мама, когато се връщам от обедната разходка в парка с пъхтящия Роувър, който ме гледа укорително, докато свалям каишката му, — търсили са те по телефона. Има съобщение за теб на секретаря от някого на име Джейми, но гласът е женски.
— Джей-Ми! — възкликвам весело. Господи, толкова се радвам, че Джанет се е обадила! Може би с Ед вече са определили дата. Моят живот е скапан, но съм истински доволна, че на нея й потръгна. Тя е добра приятелка, няма вина, че е красива, нали?
— Стори ми се малко разстроена — добавя мама.
Сърцето ми се преобръща. Когато майка ми твърди, че някой е „малко разстроен“, очаквам писъци и хленчене, които биха се чули чак в Шотландия. Втурвам се към телефона и натискам бутона за секретаря.
— Анна — ридае безплътният глас на Джанет. — Ед… изостави ме… Лили… ааах… ааах…
Плаче така неудържимо, че не мога да разбера какво говори. Втурвам се към горния етаж и грабвам мобилния си телефон. Попадам на гласовата й поща. Обаждам се в апартамента ни.
— Ало? Лили е.
— Здравей. Какво става? Добре ли е Джанет? Трябва да поговоря с нея. Обадила ми се е, явно й се е случило нещо лошо.
— А, Джанет… — ледената нотка в гласа й става още по-натрапчива от обикновено. — Изнесе се. Вече не живее тук. Търси я на мобилния.
— Вече? Но месецът не е изтекъл.
— Искаше да се махне час по-скоро и мисля, че така беше най-добре — отбелязва злобно бившата ми съквартирантка. — Получи депозита си обратно, така че няма от какво да се оплаква.
Обзема ме мъчително предчувствие.
— Лили — казвам бавно, — какво е станало?