— О, нищо — сякаш я виждам да мята коси. — Джанет просто си въобразява, че притежава хората.
— Кажи какво става! — настоявам.
— Мисли, че Ед е нейна собственост след четири срещи — сопва се Лили. — Нямаха истинска връзка. Не се бяха врекли във вечна любов.
— Ед е скъсал с нея?
— Точно така — потвърждава. — Срещна друго момиче и Джанет не може да се примири с това. Толкова е незряла.
Горката Джанет, о, горката Джанет! Зная, че истински обичаше Ед, смяташе го идеалния мъж. Нейният спасител. Точно когато започна да възвръща самочувствието си след провала си като модел. Ед бе толкова внимателен с нея, а сега просто я е зарязал?
— Имаш ли представа кое е другото момиче?
— О, разбира се — самодоволно отвръща Лили. — Аз.
Примигвам.
— Какво?
— Чу ме.
— Но ти ходеше с Хенри — изръсвам глупаво. — Харесваше го. Мислех, че искаш да се сдобриш с него.
— Хенри не е подходящ за мен — отвръща отегчено. — Казах ти, Анна, той няма пукната пара. Не мога да се обвържа с мъж като него. Освен това е студен и властен.
— Искаш да кажеш, че не търпи прищевките ти — хладно казвам, когато започвам да проумявам.
— Ед е различен — тържествува Лили. — Разбира ме и се съобразява с графика ми. Знае как да се отнася с една дама. Впрочем, далеч по-богат е от Чарлс — добавя със злоба.
По дяволите. Всичко ми е ясно. Ед, толкова кротък и отстъпчив, тъкмо започваше истински да харесва Джанет. Но от самото начало изпитваше влечение към Лили. Зяпаше я като гладно куче, което се облизва при вида на пържола. Явно е забравил за пълното й безразличие, докато мислеше, че е беден. Или е толкова заслепен от страст, че отказва да го осъзнае.
— А Хенри?
— Ще го преживее.
— Какво каза той?
— На мен нищо. След като излетя от тук онази вечер, престана да се обажда. Така е най-добре за всички засегнати — хладно казва Лили. Не долавям и следа от разкаяние. — Но тормози Ед.
— За това, че се е хванал с теб?
Тя се засмива.
— Твърдял, че не го е грижа какво ще правя аз, но Ед не бивало да изоставя Джанет. Казал му, че е паднал твърде ниско и че ще бъде нещастен… че и двамата ще бъдем нещастни. Това не вярно, отношенията ни са идеални!
— Ти дори не намираш Ед за привлекателен, Лили. Желаеше Хенри.
— Той получи шанс и го проигра — заявява, без да й мигне окото.
— Как можа да причиниш това на Джанет?
— О, моля те, не ми чети конско — сопва ми се Лили. — Тя няма право да пречи на щастието ни. Познават се по-малко от месец, не е нейна собственост…
— Слушай — прекъсвам я. — Ти явно имаш проблеми. Трябва да затварям.
— Кога ще се изнесеш окончателно? — пита настойчиво. — Искам да вземеш останалите си вещи преди края на месеца. Може би Ед ще се пренесе при мен, докато заедно изберем ново жилище. Има няколко чудесни къщи в Мейфеър, за които видях обяви в интернет…
— Друг път — тросвам се. — Чао.
Затварям и отново набирам номера на мобилния телефон на Джанет, но все още е изключен. Може би така е по-добре.
Поглеждам часовника на нощното си шкафче. Два следобед. Не желая да мисля за всички трагедии, сполетели Джанет, мен и Хенри. Но се налага. Не мога да оставя нещата така. Бързо грабвам един малък сак.
— Ще ми дадеш ли петдесет лири назаем? — питам мама. — Трябва да отида в Лондон.
Хващам бързия влак до Падингтън и после такси до апартамента. Хрумва ми, че Лили може да е сменила ключалките, но явно не е. Навярно все още не е намерила време. Слава богу, няма никого. Влизам с ключа, който забравих да й върна, и вземам душ, но не си правя труда да разопаковам багажа си. Няма да стоя толкова дълго.
Позвънявам на Джанет на новия й номер.
— Здравей, как е у вас? — пита ме без ентусиазъм. Господи, толкова е потисната. Сякаш говори през дебела завеса от мъгла.
— Няма значение. Искам да се видим.
— За бога, Анна, просто не мога… все още нямам сили. Да изживея всичко отново…
— Не е това. Трябва да отседна някъде. Само за седмица, докато се устроя.
— Но нали живееш при родителите си?
— Вече не — обяснявам. — Мястото ми е в Лондон. Трябва да си потърся работа. Отчаяна съм. Моля те.
За миг изтръгвам Джанет от депресията й. Зная, че не е очаквала зов за помощ.
— Разбира се — отговаря. — Тук е малко мизерно — предупреждава ме. — Само едно легло, но има спален чувал.
— Истински лукс — успокоявам я.
Надрасквам адреса, повиквам друго такси и след половин час почуквам на вратата на апартамент 2 В в един от онези бивши общински блокове.
Джанет отваря. Изглежда ужасно. Красивата й матова кожа е загубила свежестта си, очите й са зачервени и подпухнали от плач, а под тях има сенки колкото резени диня. Облечена е с любимите си бели джинси и тениска, но висят на тялото й като на закачалка. Като че ли не е яла от седмица.