— Какво стана? — пита тя.
— Не издържам повече у дома — отвръщам. Но това е част от истината.
— Защо не отидеш у Чарлс? — пита Джанет. — Все още сте приятели, нали? Не че тук не си добре дошла, но в сравнение с Итън Скуеър, нали разбираш…
— Да — въздъхвам. — Там е чудесно. Но не мога да отида сега. Каня се да вдигна адски скандал на Лили и имам нужда от твоята помощ.
— Защо ще вдигаш скандал на Лили?
— Защото е откраднала част от парите ми! — лъжа с лекота. Ставам все по-добра. — Отказа да ми върне моя дял от депозита. Трябва да ме подкрепиш.
— Няма да стане — дърпа се Джанет. — Не мога да застана лице в лице с нея. Никога вече. А и нищо чудно той също да е там.
— Ед?
— Да, Ед — отново започва да подсмърча. — Обади се няколко пъти… на мобилния ми телефон.
— Така ли? — подскачам. — Какво каза?
— Не прослушвам съобщенията му — отговаря Джанет, изправя гръб и се преструва на горда. — Не желая да чувам неща от сорта… „ти не си за мен, съжалявам, и двамата трябва да продължим напред“. Може би иска да си останем приятели — добавя с огорчение. — Но аз не искам, така че какъв смисъл има?
— Не можеш да позволиш на Лили да отмъкне парите ми — умолявам я. — Трябва да получа обратно депозита си. Можеш да ме защитиш, че не съм съсипала всичко в стаята си.
— Това ли твърди? — пита Джанет с искрица интерес. — Каква гъска.
— А Ед не е в Лондон — лъжа я. — Заминал е при родителите си. За седмица. Лили ми каза. Моля те, нека й се обадя да си уговорим среща.
— Добре — съгласява се с неохота.
— Наистина се нуждая от тези пари — казвам. — Нали ще ми помогнеш?
— Честно казано, не искам — признава мрачно.
— На нулата съм — хленча.
— Сигурна ли си, че той не е там?
— Абсолютно. Слушай, само ти беше там, когато се нанесох. Ти си единственият човек, който може да потвърди в какво състояние заварих стаята.
Джанет се поколебава.
— Е, добре, ще отида да взема душ и да облека нещо.
Обаждам се на Лили, докато Джанет е в банята и няма опасност да чуе.
— Здравей, аз съм.
— Какво искаш? — пита злобно.
— И аз се радвам да те чуя.
— Стига детински остроумия, Анна.
— Трябва да намина, за да ти върна резервния ключ. Взех го по погрешка.
— Аха. Няма проблем.
— При теб ли е Ед? — питам.
— Да. Защо?
Хвърлям поглед към вратата на банята, но Джанет все още е вътре и мие косата си. Слава богу. Не би понесла мисълта Лили да я види в това окаяно състояние.
— Е, трябва да се видя и с двама ви. Щом сте двойка.
— Защо? — пита подозрително.
Преструвам се на невинна.
— Лили, Ед и Чарлс са братовчеди. Близки са. Ако нещата между вас потръгнат, ще се виждаме често. С Чарлс мислим да се съберем отново — импровизирам. — Искаш да бъдеш приета в семейството, нали?
Поколебава се.
— Е, разбира се. Естествено. Значи сте решили да се съберете отново, а? Много хубаво.
— Ще бъдете ли там след около половин час? Ще намина. Може и Чарлс да дойде с мен. Не съм сигурна.
— Да. Чарлс е такъв сладур — подмазва се Лили. — Елате на всяка цена. Мисля, че ще се получи чудесно семейно събиране.
— Доусън и бъдещите Доусън — казвам.
— Бъдещите Доусън — повтаря тя със задоволство. — О, да! Ще ви чакаме. Чао.
Джанет изсушава косите си и не слага много грим, но е достатъчно. Ползва коректор и руж така умело, че успява да изглежда свежа и секси почти без нищо. Тъмните кръгове са напълно изчезнали, малко синя спирала и готово! Сякаш е нов човек.
Не мога да твърдя същото за себе си, но това вече няма значение.
Отиваме с метрото до Тотнъм Корт Роуд и продължаваме пеша. Джанет се дърпа, но продължавам да твърдя, че е единственият ми свидетел и имам нужда от нея, за да получа парите си.
— Няма ли да позвъниш по домофона? — пита, когато минаваме покрай феминистката книжарница и влизаме в тясното фоайе на сградата.
Поклащам глава.
— Все още имам ключове.
Не мога да рискувам Ед да отговори. Джанет веднага би побягнала.
Излизаме от асансьора и почуквам.
Отваря Лили. Побутвам Джанет през вратата.
— Какво правиш ти тук? — озъбва се Лили срещу нея. Облечена е с къса тясна черна рокля в комплект с шифонова жилетка, вероятно модел на „Джоус“, и е силно гримирана. Ед седи като на тръни на облегалката на дивана, с костюм „Хюго Бос“, любимата марка на Ели Рот. Стои му ужасно. Виждала съм стреснати състезателни коне, далеч по-спокойни от него сега.
Когато вижда Джанет, ми е трудно да преценя кой от двамата е по-уплашен. Тя изпищява, сякаш я душат, и се втурва към вратата. Но бързо препречвам пътя й. Няма начин да мине покрай мен.