— С какво? Нямам никаква квалификация — признава си. — Диплома за средно образование с матури по английски и френски и това е. Разбирам само от мода и снимки.
— Ето, заеми се с това. Като бизнес. Създай агенция за фотомодели — предлагам. — Знаеш какво е нужно, познаваш фотографите и шефовете на рекламни агенции. Визитникът ти е пълен. Използвай го — спечели си бъдещи клиенти.
Риданията на Лили леко затихват.
— Мислиш ли… че мога да се справя?
— Ще бъдеш страхотна — насърчава я Джанет. — Винаги преценяваш кое момиче има шанс и кое не. Знаеше, че аз няма да успея.
Лили свежда поглед към обувките си.
— Съжалявам. Бях такава кучка — прошепва едва доловимо, но все пак е нещо.
— Няма за какво — отговаря Джанет и я прегръща.
Такава сладурана е. Дано се омъжи за Ед и да си имат шестнайсет бебета. Ще бъде чудесна майка.
Ед се връща в стаята и ни осведомява:
— Обадих се на Хенри, идва насам.
— Господи! — Лили изпада в паника. — Не мога да застана срещу него. Не. Какво да му кажа?
— Например „извинявай“ — предлага Ед. — Аз му казах това. Прие го спокойно. Той е добро момче.
— Знаеш ли — обръщам се към Лили, — можеш да сложиш ново начало, като проявиш смелост. Трябва да се видиш с него и да му кажеш истината. Просто се извини и му обясни защо си го направила.
— Мислиш ли, че ще ме приеме отново? — пита плахо.
— Честно казано, нямам представа. Но ще се почувстваш по-добре.
— Ще го направя — съгласява се тя.
— Добре. Аз тръгвам.
— Толкова съм ти благодарна — обажда се Джанет. — Не зная как да ти се отплатя.
Лили стиска ръката ми.
— Да, и аз ти благодаря, Анна. Накара ме да осъзная някои неща — заплаква отново.
— Всичко ще бъде наред — уверявам я съвсем искрено.
Ед и Джанет излизат, но Лили настоява да остана, просто да поседя до нея, докато лежи сгушена на дивана и плаче.
— Хенри не бива да ме вижда така — не престава да повтаря. — Изглеждам ужасно…
— Това няма значение, ако те обича. А ако не е така, не ти е нужен.
— А ти?
— Какво?
— Какво ще правиш? — пита ме и шумно издухва носа си в кърпичка.
— Не разбирам.
— О, напротив, разбираш — присвива зачервените си, но все така красиви очи. — Скъса с Чарлс заради Марк Суон, а той няма никаква представа, че искаш да бъдеш с него.
— Това е коренно различно. Той има приятелка, а Хенри не.
— Женен ли е?
— Все още не.
— Тогава все пак трябва да му кажеш.
Поклащам глава.
— Лил, явно не разбираш. Не мога просто да му кажа: „Моля те, зарежи онова момиче, хлътнала съм по теб“.
— Защо? — пита тя. — Даваш страхотни съвети на другите, а самата ти не се вслушваш в тях.
— Трябва да видиш приятелката му.
— Не зная дали си забелязала, Анна — търпеливо ме увещава тя, — но откакто Джанет те преобрази, си различна, изглеждаш по-добре. Много мъже биха те харесали.
Опитва се да ми вдъхне кураж. Не мога да й се сърдя. Не е възможно за пет минути изцяло да промени нрава си, а и сега е добронамерена.
— Както сама каза, ако е влюбен, не е от голямо значение дали си красива.
— Е, до известна степен. Но имам нос като на Гонзо.
— Ти го твърдиш. Аз бих го нарекла „характерен римски нос“.
— Де да беше така… — мънкам унило.
— Сигурна съм, че и Марк Суон е на същото мнение и е проявявал интерес към теб — продължава Лили, сякаш не ме е чула. — Дълбоко в себе си знаеш това, иначе не би страдала. Жената винаги усеща.
Поглеждам я с нови очи.
— Не съм толкова глупава, колкото изглеждам — добавя тя.
— Не си глупава, ти си… хитруша. Но ако той искаше да ми каже нещо, имаше предостатъчно възможности. А не го направи.
— През цялото време е мислил, че ходиш с Чарлс — изтъква Лили.
Това е истина.
— Не ти ли хрумва, че както ти не се осмеляваш да му кажеш, защото смяташ, че не си достатъчно хубава, може би и той си мълчи, защото не се смята за достатъчно богат?
— Аз…
— Просто му се обади — подава ми телефона. — Знаеш, че трябва да го направиш.
— Защо? Не съм длъжна да правя каквото и да било.
— Трябва. Иначе ще прекараш целия си живот в съмнения и терзания.
На вратата се чука.
— Хенри! — Лили скача на крака.
— Трябва да тръгвам.
— Остани — умолява ме.
— Ще се сдобрите. Здравей, Хенри — отварям вратата, преди Лили да проговори. Очите му гледат уплашено и той отместват поглед от мен към нея. — Тъкмо излизах — успокоявам го. — Чао.
— Анна — обажда се Лили. — Благодаря ти.
— Няма за какво.
— Обади му се — напомня ми.
Замълчавам. Просто излизам и затварям вратата, когато Хенри се приближава към Лили и я притиска в прегръдката си, а тя започва отново да плаче.