Права е. Разбира се, че е права. Искам да кажа, какво мога да загубя? Нищо важно. Надежда. Самоуважение. Достойнство. Може би след това няма да мога да погледна хората в очите.
И все пак, ако не го направя, наистина цял живот ще се чудя.
Тръгвам по улицата. Нямам представа къде отивам. Не мога да се върна в апартамента, а не искам да се настанявам и при Джанет. Поне тази нощ трябва да бъде насаме с Ед. Не желая да им преча.
Бих могла да отида у Чарлс. Зная, че ще ме приеме, но не ми се ще отново да разчовърквам раната.
Продължавам по Тотнъм Корт Роуд, покрай „Бордърс“ към Лестър Скуеър. Неусетно свивам надясно и навлизам в Сохо.
Сърцето ми се разтуптява, но продължавам.
Вървя към „Суон Лейк Фийчърс“. Щом съм събрала смелост да го сторя, нека бъде както трябва. Не по телефона. Каквото и да каже Марк, най-добре е да се видя с него. Дори в присъствието на Мишел. Всъщност… особено ако тя е там. Не желая да действам зад гърба й, ще й кажа право в очите, че съм влюбена в годеника й, че той трябва да знае и да направи избор.
Почти ми се иска да се усмихна. Ако се изложа, ще бъде най-ужасният, най-срамният момент в живота ми. По-лош и от онзи на скапаната училищна забава.
Но, кой знае защо, не ме е грижа. Чувствам такава лекота и свобода. Това ще бъде краят, добър или лош.
Влизам в „Суон Лейк“. Пазачът хърка в кабината си, така че една от пречките, за които се безпокоях, отпада. Тихо се промъквам в асансьора, качвам се на етажа на Марк, дланите ми са запотени и сърцето ми се свива. „Успокой се“, казвам си. Може би спящият пазач е добро предзнаменование и дори Мишел не е тук! Може би никой няма да застане на пътя ми.
Вратите на асансьора се отварят със съскане.
— Какво търсиш тук, мамка му? — сопва се Мишел. — Нямаш уговорка. Значи онзи слабоумник на входа отново те е пуснал? Ще поискам да го уволнят.
Облечена е със семпла тениска и джинси и дори с внимателно избрания си тоалет (рокля с копчета, дънково яке, обувки с тънък ток и кехлибарена огърлица), убийствената си прическа и професионалния грим не мога да се меря с нея.
— Промъкнах се вътре — казвам така плахо, че гласът ми прозвучава като далечно ехо. Има нещо общо с ужаса, който изпитвам. — Искам да се видя с Марк.
— Не и без уговорена среща — отказва ми Мишел.
— Искам да се видя с него, защото го обичам и държа да узнае това — изтърсвам неочаквано.
Тя избухва в гръмогласен, ехиден смях.
— Знаех си — казва. — Знаех си, че си точно като всички останали. А уж беше сгодена!
Показвам лявата си ръка, на която няма пръстен.
— Скъсах с него.
— Заради Марк? Не ти е дал и най-малък повод — злобно отбелязва Мишел. — Не би останало скрито от мен. Той ми се доверява за всичко.
— Откровена съм с теб. Трябва да му кажа. Зная, че ходиш с него. Но се надявам да те зареже и да излиза с мен.
Тръсва глава.
— Не можеш, няма го. Върви си.
Не помръдвам от мястото си.
— Чувам гласа му в офиса. Говори по телефона. Ще намеря начин да му кажа. Все още имам номера на мобилния му телефон, знам къде живее, мога да използвам и електронния му адрес. Не можеш да ме спреш.
— Осъзнаваш ли какви глупости говориш? Върви си! Просто си върви! Не ме принуждавай да повикам охраната. Няма да му кажа как си се изложила, много жени около Марк се държат така.
Приковавам поглед в нея и дълго не го отмествам. Нещо в гласа й… издава паника. Уплашено поглежда към вратата на вътрешния офис.
Изведнъж проумявам какво означава това и усещам бурен прилив на радост.
— Ти също си една от тях, нали? — не я поглеждам. — И ти си една от тези жени, Мишел. Никога не е излизал с теб. Трябваше да се досетя.
— Какво разбираш ти? — младото й лице се сбръчква. Очите й се насълзяват. — Можеше да ме покани! Все някога щеше да го направи. Ако не се бе появила ти — просъсква.
— За какво говориш?
— Защо не се разкараш? — заплаква открито. — Не знаеш какво е да стоиш тук ден след ден. Да му запазваш маси за обяд с всички онези малки глупачки. Изведнъж среща теб, а ти дори не го искаш, ходиш с друг!
Изваждам кърпичка от чантата си.
— Съжалявам!
— Трябва да имаш и двамата — хленчи тя. — Не можеш да оставиш единия дори на жена, която го обича и никога не би се сгодила за друг…
Колебливо пристъпвам към нея и леко докосвам рамото й. За каква ме смята — за нещо като фатална жена?
— Обичам го истински — казвам убедително. — Може би ще остане равнодушен, но трябва да знае. Съжалявам.
— Зная — промълвява тя.
Вратата се отваря и Суон застава на прага, вижда ме да успокоявам Мишел и възкликва изненадано: